Не успях да спася семейството си — беше ми споделил Роман. — Не успях да спася сестра си.
Бе опитал да ми разкрие истината. Поне доколкото можеше, докато още се бореше да защити сестра си. Тогава реших, че сестра му е починала, затова не го подканих да ми разкаже цялата история, познавайки болката от чувството на вина, когато си отговорен за нечия смърт.
— Истинската Лана още съществува — допълни Приянка. — Сигурна съм. Не е свалила малкото златно цветенце на майка ми от врата си. Знам, че изглежда разгневена, но в сърцето й още има любов. Можем да я спасим.
Не бях усетила нито капка от тази „любов“ и раните по тялото ми говореха точно противоположното нещо. Но чувствата на Приянка към Лана бяха недвусмислени.
— Защо искахте да стигнете дотук? — попитах я.
— Защото разбрахме за Дейли. Твоята приятелка Руби — отговори тя. — Каза ни, че Лана май била напуснала Кръга „Псион“ и се надявахме да я намерим тук, или поне приятелите ти да са чули нещо за нея. Колко наивно от моя страна да вярвам, че им се е измъкнала.
Мислите ми бяха толкова оплетени, че не можех да ги облека в думи.
— С право сте се надявали да помогнат — потвърдих. — И дори нямаше да задават въпроси. Но ги няма тук. Преди около две седмици Руби изчезнала, докато търсела поредното хлапе в беда.
Вятърът разлюля короните на дърветата над нас.
— Мамка му! — пророни Приянка. — Сериозно ли?
Гласът й се загуби сред бумтежа на хеликоптер над главите ни — летеше не към езерото, а в обратната посока. Двете се спогледахме. Тръгнахме заедно през гората и се върнахме на пътеката, където видяхме Роман да тича със Саша на гърба си. Момиченцето беше притиснало обляно в сълзи лице към рамото му.
— Всичко приключи — обяви тихо той и надникна към Приянка.
Тя поклати глава.
— Трябва да вървим — обадих се аз. Но Роман обърна очи към гората с онази твърда решимост, изписана по лицето му. Нямахме време да преследваме човек, който не желаеше да бъде открит. Не и сега. — Дойдохме заедно, ще си тръгнем заедно. Нали така?
Погледът му срещна моя, но горещият бодеж в основата на черепа ми не дойде от това, а от доближаването на познат заряд.
Дрон.
Побягнах нагоре по пътеката и другите ме последваха. Забавих лека-полека крачка и накрая го зърнах. Наподобяващото паяк устройство жужеше, прелитайки над телата на войниците с протяжни, премерени движения. Осветяваше земята под себе си, което ме наклони към мисълта, че прави снимки или видеозапис.
Мигел унищожи телефона с моите снимки, но ако паметта на това устройство съдържаше други снимки на нападателите ни, трябваше да го докопам. Както обичаше да казва Мел — хората искат да вярват, просто им е необходима достатъчно правдоподобна история. Моята поне беше напълно вярна.
Чух Приянка и Роман да ме настигат, но не се обърнах към тях. Започнах да разплитам сребристата нишка на силата си, ала веднага я възпрях. Ако изпържех електрониката на дрона, щях да го превърна в безполезен. Ето защо се прицелих с пистолета. Устройството беше голямо колкото котка — сравнение, което не ми се нравеше, докато го следях с дулото.
— Какво вършиш? — изшушука Роман.
Дронът прелетя ниско над верандата, очевидно издирвайки нещо. Вдишах дълбоко, прицелих се пак и стрелях.
Куршумът прониза едното му крило. Той се люшна в опит да възстанови равновесието си и ме принуди да стрелям наново. Този път дронът се разби във верандата, плъзвайки се по обгорените греди.
— Внимавай — предупреди ме Приянка, като го доближих. — Камерата вероятно предава директно на нечий екран.
— Хубаво — отвърнах.
Хванах дрона и го обърнах. Надникнах през рамо — Роман ме наблюдаваше с отшумяваща тревога. Приянка коленичи до един от войниците, за да претърси джобовете и колана с инструментите му. Извади фенерче и пъхна нещо друго в дънките си.
Перките на дрона спряха да се въртят, но червената лампичка до лъскавия обектив на камерата продължаваше да свети.
Избърсах калта от него, за да заснеме посланието ми възможно най-ясно.
— Не знам кои сте — казах. — Но ако отново нападнете мен или близките ми, най-добре се молете на бога този път да ме убиете, защото съм по петите ви и нямам нищо за губене.
Червената светлинка угасна.
Двадесета глава
В края на дългия, грубо прокопан тунел под Убежището имаше шахта, водеща към осеяно с боклуци поле. Другите ни чакаха там, насядали в тесен кръг, децата се бяха облегнали едно на друго и едва държаха очите си отворени.