Лиза и Мигел бяха събрали последните спасени хлапета от дървесните къщурки и обгрижваха раните и натъртванията им, успокоявайки ги с вода и силни прегръдки. Отворените аптечки в избуялата трева вече изглеждаха празни.
Роман пръв се изкачи по обгърнатата в тинеста слуз тръба. Нагази до глезените в мочурливата кал и помогна на Саша да излезе след него. Приянка се хвана за рамото му и последва момичето до мястото, където Джейкъб и неколцина други деца преравяха купчина зацапани със сажди вещи. Явно някой се беше връщал в къщата, за да събере малко багаж.
Накрая Роман се обърна към мен и протегна ръце да ми помогне да изляза от шахтата. Вместо това обаче се поколеба и само ме докосна по лакътя. Аз го хванах за ръката и слязох в калта. Той се взираше в ръката си през цялото време, сякаш трябваше да концентрира цялото си внимание в тази простичка задача.
— Добре ли си? — попитах го.
Той се стресна и ме погледна през сплъстените тъмни кичури, паднали пред очите му.
— Не съм ранен.
— Говорех за Лана — поясних. — Приянка ми каза накратко какво се е случило. Ще ми се просто да ми бяхте признали.
— Трябваше — съгласи се той. — Съжалявам, Сузуме.
— Зу — поправих го аз.
Той пак се вторачи в очите ми.
— Зу. Знам, че няма значение и не очаквам да ми простиш, но хиляда пъти едва се сдържах да не ти кажа истината.
— Искал си да защитиш сестра си — добавих.
От мен.
— Обградена е от опасности още откакто се проявиха силите й. Почти с нищо не можех да я предпазя. Да си я върна — заяви Роман. После додаде с леко горчив тон: — Да лъжа човек, който уж трябваше да си остане страничен, не ми се струваше голяма жертва.
— Интересно — отвърнах. — Тогава и аз предпочитах да си останеш страничен човек. — Винаги бях готова да разбера някого, който правеше всичко, за да защити близките си. — Като пристигнахме в Убежището, аз уредих да ви заловят. Може ли да се каже, че сме квит?
Лицето му се отпусна, докато обмисляше думите ми, видимо превъртайки онзи момент в паметта си. За моя изненада, накрая се засмя тихо, сложи ръка на челото си и отметна глава назад. Погледът ми попадна върху изпъкналата линия на долната му челюст, точно под дясната му буза, където се забелязваше малък белег.
— Приянка се оказва права. Абсолютен идиот съм. Ти обаче си страхотна.
Прозвуча като откровено, недвусмислено твърдение. И ми се прииска да му повярвам, да позволя на топлината да ме обвие, докато думите му не се превърнеха в реалност. Ала трябваше само да се огледам наоколо, за да видя истината.
— Да, страхотна в съсипването на животи.
Шеговитостта напусна изражението му.
— Не е вярно.
— Така ли? — попитах. — Не трябваше да включвам онзи телефон. Не съм глупава. Дори не се замислих, а просто натиснах копчето и доведох целия ад при тези деца. Унищожих едничкото място, където се чувстваха в безопасност.
Почти собственоръчно убих мечтата на Руби и Лиъм. При тази мисъл гърдите ми се стегнаха толкова, че едва дишах.
— Постъпи така, както всеки от нас би постъпил — каза Роман. — Не се знае, може да са го проследявали дори изключен.
— В такъв случай щяха да ни заловят още преди да напуснем Небраска — изтъкнах.
Той ме изгледа строго.
— Прекъсваш опита ми да повдигна настроението ти.
— Знаеш ли какво би повдигнало настроението ми? — попитах го. — Още едно одухотворяващо изпълнение на „Горе главата, Айлийн“.
— Е, добре тогава.
Роман вдиша дълбоко.
Разперих ръце да го спра.
— Шегувам се.
Той впи поглед в мен и лицето му постепенно си върна сериозното изражение.
— Говорех сериозно. Ако не беше изключила Белия шум, никой от нас нямаше да се измъкне оттам. На всеки се случва да изтегли лоша карта. Важното е как ще я изиграеш. Ти не избяга. Остана да се бориш.
— Ти също.
Роман сведе леко глава, доловил благодарността в думите ми.
— И сама щеше да се справиш.
Зад него Приянка се откъсна от Джейкъб и другите тийнейджъри и закрачи към една от групичките деца. Въртеше изключения дрон в ръцете си.
— Здравейте, мънички пси! — поздрави ги с пресилена ведрост. — Аз съм новата ви приятелка Приянка и ще ви покажа как да разглобите дрон, за да вземете важните му части!
Роман се извърна към нея тъкмо когато коленичеше до децата.
— Тя също е невредима.
Знаех за какво говори.
— Двете заедно ли бяха?
Той кимна и самообладанието му поддаде, колкото жестоката му умора да се прокрадне в гласа му.