— Тримата сме близки още от деца, но те двете станаха нещо повече. Ходеха сериозно около две години. От шестнайсетгодишни до малко преди да я оставим.
— А кога беше това?
— Преди около шест месеца.
Не твърде много време за мен, но на тях вероятно им се струваше цяла вечност.
— Зу! Добре ли си? — провикна се Лиза и ми махна да отида при нея.
Няколко от децата наблизо гледаха втренчено двама ни с Роман. Извърнах очи от пепелявобледите им лица.
— Ей сега! — отвърнах й и пак се обърнах към него. — Трябва да ти кажа нещо. Руби я няма от около две седмици, а Лиъм също е изчезнал. Ако искате да тръгнете след Лана, ще се наложи да се разделим тук. Трябва да ги намеря.
По лицето на Роман се изписа неподправена тревога.
— Какво? — попитах го.
— Не мисля, че е добра идея да се разделяме — каза той. — Изслушай ме. Според мен не е просто съвпадение, че приятелката ти е изчезнала малко преди някой да те отвлече.
— И на мен ми хрумна същото, но Прия смята, че похитителите са преследвали вас — обясних. — Че сигурно Кръгът „Псион“ ги праща.
Той поклати отривисто глава.
— Не, Лана работи с някой друг и се опитва да ни… приобщи насила, както са сторили с нея. Всичко това е свързано някак.
— Според теб някой я е принудил да действа така? — попитах, стараейки се да прикрия съмнението си.
Но колкото и да се съмнявах, уверението на Приянка, че Лана не е същата, постоянно се надигаше в съзнанието ми.
— Допускам, че са я… програмирали. Не знам как иначе да се изразя.
— Промили са й мозъка — предложих аз. — Наистина ли? Срещала съм Червени с промити мозъци и всички бяха като роботи, създадени да изпълняват заповеди.
Идеята ме подтикна да извърна поглед към полето, откривайки дребния силует на Оуен, отцепен от останалите.
— Ти не я познаваш — настоя Роман. — Лана е променена. Някой е посял семето на гнева в нея. Направили си й нещо. Няма друго обяснение за държанието й.
Лана безспорно изглеждаше измъчена, но не както Червените, подложени на Проекта „Джамборе“. Онази процедура бе като заразяване на ума с болест, потъпкваща живеца им. Но, естествено, Роман би доловил много по-ясно промяната в сестра си от мен самата.
— Ако намерим заедно приятелката ти Руби, дали… дали тя би помогнала на Лана? — поде треперливо Роман, сякаш едва сдържаше надеждата си. — Дали би помогнала да ни я върне?
— Най-голямата спънка за Руби е, че не е способна да не помага на околните, така че, да, според мен би опитала — отговорих, още учудена как една мъничка част от бремето върху плещите ми падна заради думата „заедно“. — Съгласна съм, че всичко това — и отвличането, и инсценировката, и нападението — е свързано някак. Само ролята на Руби не разбирам. Но ти май виждаш нещата по-ясно от мен.
— Не е вярно — увери ме почти свенливо Роман. Започвах да осъзнавам, че е такъв по природа. Вечно опровергаваше комплиментите ми, но похвалеше ли мен или Приянка, не ни позволяваше да сторим същото. — Веднага си разбрала, че с Прия те лъжем.
— Не се засягай, но и двамата сте ужасни лъжци — отбелязах. — Пък и един човек ми напомни, че е по-ползотворно да стоим заедно.
— Още два чифта очи, които да ни пазят гърбовете — потвърди той.
— И още два чифта ръце, които да търсят храна — довърших аз.
Можех да се справя и сама. Знаех го и по бледата му усмивка си личеше, че той също го знае. Не ме възприемаше като малко момиче, което се нуждаеше от грижи и закрила. Като някоя, която трябваше да спаси.
Можех сама да открия Руби — междувременно и Лиъм — и да разбера кой е отговорен за всичко случило се. Просто не ми се щеше да го предприемам сама, ако имаше кой да ми помогне.
Докато го заобикалях, тръкнах рамото си в неговото, впоследствие и двамата подскочихме от искрата статично електричество. Роман пак се засмя по онзи изненадан, задъхан начин.
— Извинявай — казах. — Знаеш как е при нас.
— Да — отговори той и леката му усмивка се изпари.
Поех ръката му, докато минавахме през калта, а после побързах да я пусна. Твърде чувствителна бях към всичко. Топлата му кожа, стегнатите мускули, обтегнати по костите му, допира на хълбока ми до неговия, когато се изправих. Запътих се към Лиза, но приглушеният му глас отново ме спря.
— Не искам да съм страничен човек за теб.
Надникнах през рамо.
— Тогава не бъди.
Четката на нито един художник не можеше да улови небето в онзи момент, малко преди зората да го просветли. Най-жестокото качество на живота е, че просто си продължава — слънцето изгрява, гравитацията държи краката ти на земята, цветята отварят лица да поздравят небето. Твоят свят може да рухва от скръб, болка или гняв, ала небето продължава да разцъфва в най-прелестните изгреви, стопляйки постепенно багрите си от виолетово до мидено розово.