Поклатих глава. Вече им бях отнела твърде много.
— Не мога…
— Можеш — настоя Лиза. — На нас няма да ни е нужна.
Май до това опираше всичко. До нуждата. Ако не друго, щеше да ни е нужен поне телефон — и за да поддържаме връзка, и за да измайстори Приянка още едно от устройствата си за смущаване на камерите. Именно нуждата ни караше да правим неща, да приемаме неща, за които иначе не бихме си помислили.
— Моля те — подхвана Мигел, — постарай се да ни държиш в течение, ако разберете нещо и за да знаем, че си добре…
— Ще опитам — обещах.
— Почакай — обади се внезапно Лиза и пак се обърна към купчината измъкнати от къщата вещи. Бръкна под няколко рисунки, извади обгоряла снимка и ми я даде. — Реших, че може да я искаш. Взех я от тяхната стая.
Снимката беше отпреди пет години, когато Вида увековечи четирима ни с Дунди, Руби и Лиъм пред буса Бети сред гората до езерото Принс във Вирджиния.
Лиъм беше пожелал да намерим Бети, за да я докара в Убежището и да я ремонтира. Но докато стигнем до нея, природата вече беше нанесла непоправими щети на двигателя и шасито й. Не виждахме как ще вкараме влекач в гората, за да я изтегли. Затова я оставихме там, да служи като паметник на всичко, което бяхме постигнали заедно — на приятелството ни.
Лиъм взе един от тасовете й, хвана го с едната си ръка, а Руби — с другата.
Изглеждах толкова малка на тази снимка, облечена в яркорозово, с грейнало лице. С поизрасналата си, рошава коса и палава усмивка приличах на някое дяволче. Дунди беше вдигнал очи към небето, видимо ядосан на нещо, което Вида бе казала точно преди да направи снимката. Лиъм гледаше към Руби над главата ми с широка усмивка на лице. Тя още имаше гипс на крака след случката в Търмънд и се беше подпряла на пасажерската врата на Бети. Усмихваше се едва забележимо, но… някак спокойно.
Мислех, че Дунди притежаваше единственото копие на снимката, което беше унищожил час, преди да свидетелства пред Круз, представителите на ООН и членовете на временния Конгрес, заявявайки, че вече не смята Лиъм и Руби за свои приятели и няма никаква представа къде са отишли.
Прибрах късчето спомен в задния си джоб.
— Лий и Руби ще ни чакат ли там? — чух едно момченце да пита Лиза. Мъникът кършеше тревожно ръце. — Ще успеят ли да ни намерят?
О, да — отговорих му наум. — Защото аз ще ги доведа.
Но преди да тръгна да ги търся, трябваше да поприказвам с един човек. Роман ме проследи с поглед, когато минах покрай него на път към самотната фигура, седяща на няколко метра от тях.
Оуен бе изтрил саждите от лицето си, но следите от нападението още си личаха. Въпреки жегата стискаше някакво одеяло към гърдите си с празно изражение. Очевидно дори дребното му телце и кротка природа не смогваха да смекчат страха на околните, след като бяха научили, че е Червен.
— Здравей, Оуен — коленичих до него аз. — Така и не можахме да се запознаем. Аз съм Зу.
Нищо. Нито движение. Нито дума.
— Исках отново да ти благодаря за онова, което направи — продължих. — Мога да го повтарям цял ден. Благодаря ти. Нямаше да сме заедно и в безопасност, ако не беше ти.
Той само кимна и зарови брадичка в одеялото.
— Добре ли си? — попитах го. Влажният зной започваше да се усеща още призори, а одеялото изглеждаше вълнено. — Студено ли ти е?
Може да е в шок — помислих си. Ала Оуен не се загърна. Изобщо не помръдваше.
— Трябва да ти задам един въпрос, ако нямаш нищо против — подхванах въпреки мълчанието му. — Става дума за Руби.
Той пак кимна. Напредък.
Вече знаех, че Руби бе работила самостоятелно с него, за да освободи ума му от желязната хватка на Проекта „Джамборе“. Сигурно очаквах твърде много, но ако му беше споменала поне нещо за мисиите си, дори мимоходом, можеше да се окаже от полза.
— Помниш ли за какво си говорихте последния път? — попитах го. — Загубила е телефона си и опитваме да проследим стъпките й.
Това не беше първата ми среща с дете от Червените, участвало в прословутия Проект „Джамборе“, но не ставаше по-лесно. Програмата за промиване на мозъци, стартирана от президента Грей, целеше да превърне децата в оръжия за масово поразяване, но в крайна сметка успя само да пречупи съзнанията им.
Руби беше работила с доста от тях, докато светът не понечи да пречупи и нея.
Колкото по-дълго седях до Оуен, толкова повече се проточваше мълчанието помежду ни и се стягаше гърлото ми.
— Няма нищо — казах му. — Не си длъжен да ми отговаряш. Но трябва да знаеш, че гласът ти е важен и заслужаваш да бъдеш изслушан.
Той пак вдигна поглед със сбърчено чело и осъзнах, че съм сгрешила. Не защото очите му бяха празни — приличаха на бездънно море, чиито тъмни дълбини укриваха чувствата и страховете му.