— Е, така да бъде — казах, потискайки тревогата си. — Приятно ми беше да се запознаем, Оуен. Ако се сетиш за нещо, кажи на Джейкъб или Лиза. Те ще ми го предадат.
Тъкмо се изправях, когато немощно гласче пророни:
— За Руби е.
— Кое? — попитах, застивайки на място. Като се обърнах, той беше пуснал одеялото в скута си. — Одеялото ли?
Оуен кимна, без да ме поглежда в очите, и плъзна палци по ръба на одеялото.
— Много й е студено.
Разбрах значението на думите му чак когато минаха през съзнанието ми за втори път.
— Искаш да кажеш, че й е било студено, когато сте се видели за последно?
— Студено й е — настоя Оуен. — Много й е студено.
— Май не те разбирам — отвърнах. — Каза ли ти нещо, преди да тръгне?
Тъмните му очи наново се вдигнаха от одеялото.
— Само довиждане.
Пулсът ми вече препускаше бясно, преди да се извърна, преди да чуя ругатнята на Мигел от другия край на полето.
Тримата с Лиза и Джейкъб се бяха скупчили с ужасени лица над един от обезопасените телефони. Недалеч от тях онзи, който ми бяха дали, зазвъня в ръката на Приянка. Роман дотърча до нея и дори от разстояние мярнах как бузите му пребледняват.
Тръгнах към тях с познатото оглушително бучене в ушите си. Двамата само вдигнаха погледи към мен и ми подадоха безмълвно телефона.
Първоначално не схващах какво гледам. Беше излъчване на живо на видеоматериал, показващ горящ самолет с разпилени по летището парчета. Камерата се обърна към автоколона с включени полицейски светлини, която се отдалечаваше с бърза скорост от местопроизшествието.
Новината, течаща в долния край на репортажа, ме попари като с вряла вода.
Самолетът, обслужващ кампанията на Джоузеф Мур, избухна на летището.
— Какво се случва с този свят? — чух Лиза да се възмущава.
Експлозив се взриви точно преди кандидатът за президент да се качи на борда. Дванадесетте служители са загинали. Няма оцелели.
— Не разбирам — каза Джейкъб. — Кой би направил подобно нещо?
Сузуме Кимура, водач на Кръга „Псион“, пое отговорност за атаката.
Двайсет и първа глава
Тойотата беше стара и с нищо не се набиваше на очи. Точно типът коли, каквито предпочиташе Лиъм — сигурни и съвършено незабележими. В най-бежовото бежово. Единственото му друго изискване, освен надежден двигател и стандартните системи за сигурност, беше работещо радио. Аз лично изобщо не бих го включила, но трябваше да сме в течение на последните новини за атентата и последствията от него.
Един час, след като потеглихме, с огромно смайване чух запис на собствения ми глас в послание, Очевидно сглобено от няколко мои речи.
Това е отмъщение за всички престъпления срещу пси.
Още час по-късно вече сериозно се замислях да разтопя радиото.
Единствената станция, която хващахме километри наред, не беше официалната за тази зона, а някаква нова, вероятно излъчвана без одобрението на временното правителство. Казваше се радио „Истина“ с водещ Джим Джонсън. Програмата му представляваше затворен кръг от дебати, които ставаха все по-разгорещени с всеки изминал час.
Умът ми бумтеше от тревога и нерви. Роман беше настоял да починем в колата и да продължим пътя си под прикритието на нощта. Аз обаче не успях да заспя като тях двамата, нетърпението да действаме, да стигнем до Мисисипи, сякаш дращеше под кожата ми. Дори да не откриехме Руби там, повтарях си, последното й известно местонахождение беше единствената диря, която имахме.
— Ама сериозно, чуйте това само! Невероятно! Чуйте — призоваваше Джим Джонсън с толкова самодоволен глас, че кожата ми настръхна.
Сетне прозвуча друг глас. Този на президента Круз.
— В отговор на терористичния акт на летището — заяви тя с типичния си, непоклатим тон на човек, който никога не грешеше, — временно поверявам на Защитниците нова роля в закрилата на страната ни. Ще използват всички ресурси на свое разположение за залавянето на тези… отцепнически пси-елементи, или така наречения Кръг „Псион“. В резултат на тази мярка ги оторизирах да използват груба сила при необходимост. Ще получат ново специализирано обучение, насочено към обезвреждането на индивиди с пси-способности. Преминалите такова обучение са освободени от присъствие през следващите дванайсет часа.
Само една група беше преминала обучение за работа с нас: бившият Специален отряд „Пси“. От тази мисъл кръвта ми се смрази.