— Не, няма нужда — вдигна апарата Приянка. — Само една камера значи? Най-накрая се срещаме, късмете мой!
— Късметът не е антропоморфен — осведоми я Роман.
Приянка го стрелна възмутено.
— Всеки знае, че късметът е дама.
Освен дама обаче, късметът се оказваше и абсолютна кучка.
Двайсетина километра по-нататък прожекторите на функциониращия контролен пункт в Бристол започнаха да шарят по пътя. Зяпнах ги недоумяващо.
Пунктът изглеждаше като всички останали. Не беше инцидентно отворен с цел залавянето ми — всъщност изобщо не беше затварял. Масивни електрически огради обточваха елементарните бетонови кабинки и близките административни сгради. Бронирани автомобили с всевъзможни размери бяха паркирани в колона по шосето, стеснявайки го до две ленти: по една за всяка посока покрай кабинките.
Повечето контролни пунктове бяха започнали работата си като най-обикновени фургони, но с времето се появиха и бетоновите постройки, забити като ножове в живописната природа наоколо. Сградите бяха издигнати, за да вдъхват респект. Минавала бях покрай толкова много от тях, но въпреки това чувствах как тялото ми натежава от всяка простъпка в живота ми.
— Дали не си сбъркала датата? — подметна небрежно Приянка.
— Изнесох цяла реч по темата — отвърнах, впервайки поглед във високите лампи и камерите, вградени в тях.
Изглеждаха модерно с гладките си сребристи тела със заоблени форми. Изобщо не се връзваха със зеления пейзаж наоколо.
— Или някой ме е накарал да излъжа, или са размислили и са се надявали никой да не забележи.
И двата варианта ме вбесяваха еднакво.
— Нови хрумвания? — попита Приянка.
— Само едно — тръгваме пеша — отговорих, докато един дрон прелиташе над главите ни в обратна посока. — Намираме си кола от другата страна и продължаваме към адреса. В багажника е останала поне една туба бензин, нали така?
Отворихме вратите си едновременно и излязохме в нощния въздух. Роман събра старателно багажа заедно с резачката за болтове, която Лиъм беше скътал в багажника.
Тъкмо се канех да затворя шофьорската врата, когато той ми хвърли един парцал.
— Най-добре я забърши — посъветва ме.
Изгледах го неразбиращо.
— Пръстовите отпечатъци.
Произнесе думите с толкова предпазлив и извинителен тон, сякаш така можеше да смекчи неизреченото им послание.
Бях бегълка.
— О, да.
Той самият беше избърсал последните две коли, които използвахме.
— Не се безпокой — каза Приянка, облегната на колата. — Ще свикнеш.
Затърках отривисто волана и таблото, а после преминах към вратите и багажника.
— С кое ще свикна? — попитах със закъснение.
— Да правиш нещо, което ти се струва погрешно, но което всъщност е за добро. — Приянка отправи поглед към далечните прожектори на контролния пункт. — В крайна сметка осъзнаваш, че просто трябва да живееш по собствените си правила.
— Това са смекчаващи вината обстоятелства. Животът невинаги е такъв — контрирах. — Хората трябва да отговарят за действията си. Трябва да съществува някаква система. Тя се грижи за нас, а ние — за нея.
— Може и така да е — каза незлобливо Приянка. — Не знам. Напоследък май да поемеш отговорност значи да сложиш послушно каишка около собствената си шия и да се надяваш, че хората, които ни мразят, няма да я затегнат твърде много. Ако една система е прогнила, как ще я оправиш, щом си заклещен в нея?
— Не е ли по-важно да опиташ да поправиш нещо с потенциала да стане добро, отколкото да го разбиеш на хиляда парчета и да се надяваш, че ще настъпят по-хубави времена? — попитах. — Предпочитам да работя в несъвършена система и да изсека мястото си в нея, отколкото да се изолирам, като не участвам в нищо.
Роман дойде до мен и очите му засноваха между двете ни с лека тревога, изписана по лицето му. Ала ние провеждахме по-скоро дискусия, отколкото спор. Приянка го потвърди, премятайки ръка през рамото ми.
— Ти как мислиш? — попитах го с искрено любопитство.
Той, както винаги, поразсъди върху думите си, преди да ги изрече:
— Спреш ли един порочен кръг, може да повредиш цялата система — каза Роман. — Но повредиш ли цялата система, неизменно ще спреш въпросния порочен кръг. Разликата е само в степента на сигурност.
— Както сме започнали на поетична вълна — обади се Приянка, взимайки тубата с бензин от ръката му, — предлагам да се омитаме, преди по шосето да са плъзнали патрули.
Последвахме тихите стъпки на Роман през павирания път към горичката, разположена по дясното му протежение. Очаквах просто да ни скрие от контролния пункт, но той продължи да ни води навътре сред дърветата, докато краката ми не се разраниха от ходене.