След време осъзнах, че очите ми са се приспособили към нощния мрак, който първоначално ми се бе сторил непрогледен. Очертанията на дърветата и високият силует на Роман изпъкваха все повече в релеф, докато накрая не започнах да разпознавам жилките на листата и гънките на тениската, прилепнала по силното му тяло.
— Искаш ли да станеш свидетел на магическия номер на Роман? — изшушука ми Приянка видимо отегчена.
Вирнах вежди.
— Ей, Ро, колко е часът? — попита го тя с небрежен глас.
— Не. Тази игра не ми харесва — отговори й той.
— Не е игра — закле се тържествено Приянка. — Просто ме интересува. Аз си знам защо.
Роман я изгледа подозрително през рамо, стиснал презрамките на раницата.
— Защо?
— Защото е много, много важно.
Той я удостои с още един съмняващ се поглед, после вдигна очи към небето.
— Един и трийсет и пет.
Веднага, щом Роман ни обърна гръб, Приянка взе телефона с капаче и ми показа часа на екрана му с радостно изражение на лице. Беше 1:36.
Изсумтях, което накара Роман пак да се извърне към нас.
— Глътнах… буболечка — обясних му. — Не се ли отдалечихме достатъчно? Точно определен участък от оградата ли търсиш?
Той повдигна раницата на гърба си и откачи резачките от една от каишките.
— Не. Просто се надявам да намеря участък без ограда.
— Защо? — попитах го. — Нали имаме резачки?
— Защото — поде тихо той — е престъпление да рушиш правителствена собственост и да минаваш от зона в зона без разрешение.
Приянка внезапно разви интерес към телефона в ръката си.
Скръстих ръце пред гърдите си, обгръщайки лактите си с длани, докато обмислях какво да кажа по въпроса. Естествено, че се беше досетил колко неловко бих се почувствала от коментара му. Нищо не му убягваше. От много време се подвизавах пред очите на камери и аудитории и бях започнала да си мисля, че това е усещането да те познават. Но сега разбирах какво е да те виждат.
— Това ли те притеснява? — попитах премерено. — Е, какво е малко разрушена правителствена собственост за човек, обвинен в убийство, държавна измяна и тероризъм, нали? Дай на мен.
И аз махнах към резачките.
Говорех сериозно пред камерата на дрона. Сега, когато приятелите ми се бяха пръснали и не знаех къде са, когато името ми беше очернено, не ми оставаше много за губене. Можех да се върна в правителството, да поправя нещата — но това щеше да се случи след време, а сега си беше за сега. Сега трябваше да предприема каквото е необходимо, за да оцелея.
— И аз ще се справя — отговори Роман. — Нямам твоя контрол, но мога да опитам. Поне така няма да ти се налага да живееш и с това.
— Не го мисли — казах му. — Искам да го направя.
Не знам какво подбуди следващата ми постъпка. Може би тревожното му изражение или стиснатите до тялото му юмруци, или добрината му. Или пък електричеството по металната мрежа. Сърцето ми отчиташе всички тези неща като мънички земетръси.
Надигнах се на пръсти и долепих устни до бузата му. Допирът с наболата му брада ми бе толкова непознат. Кожата му се стопли на мястото, където я докоснах, и аз се по-задържах там по-дълго, отколкото бях имала намерение, вдишвайки мириса на кожените седалки на колата, на зелената гора около нас.
Щом се пресегнах да взема резачката от ръката му, той я пусна без съпротива. Отстъпих назад, докато топлината не се разсея, оставяйки след себе си само онзи неочакван, нежен импулс, също толкова объркващ, колкото и в първия момент, когато го почувствах. Той не обели и дума, когато се обърнах на юг, към мястото, откъдето ме зовеше електрическата мрежа. Тук тя се оказваше по-ниска от онази в близост до контролния пункт — едва два метра и половина вместо шест. Но електричеството, шарещо напред-назад по протежението й, беше също толкова прекрасно и смъртоносно. С всяка моя стъпка сякаш подивяваше все повече и повече, подобно на глутница пощръклели кучета. Сребристата нишка се изниза от съзнанието ми, свърза се с него и го примами настрани, освобождавайки участъка от мрежата пред мен.
Интересуваше ме единствено да стигна до другата страна. Позволено ми беше да се ядосам. Да беснея заради лъжата, че щели да затворят контролния пункт, а сега се оказваше поредната спънка по пътя ми.
Преди да успея да се възпра, вдигнах резачката и срязах първата метална брънка.
Като приключих, изритах отделеното парче мрежа и минах през дупката. Без да откъсвам едната си ръка от оградата, махнах на другите. Роман се провря пръв, поглеждайки ме в очите. Приянка само подсвирна впечатлено.