Когато и двамата продължиха напред, аз се извърнах да проверя отново какво съм направила. И поздравих творението си със среден пръст.
— Виждате ли нещо вътре? — изпращя гласът на Роман по радиостанцията, докато двете с Приянка вървяхме по тротоара към тъмносиния седан.
Лиза бе настояла да вземем една от техните радиостанции и макар че първоначално не исках, сега й бях благодарна. Много.
— Още не — отговори Приянка. — Поне нищо не се движи.
Сателитната картина на адреса не беше напълно грешна, но се оказваше и не съвсем точна. Вместо в празно поле колата беше оставена по средата на голям паркинг, каквито обикновено имаше пред огромни супермаркети или търговски центрове. Тук обаче се мяркаше само масивната циментова основа на недовършена сграда в комплект с шепа греди и циментови тухли, разхвърляни из съседното поле.
— Доста страховито, нали? — подхвърли Приянка. Налагаше ми се да подтичвам, за да я настигна. — Или поне малко.
Въздухът бе толкова влажен, че почти съскаше, докато крачехме през него. Косата ми се къдреше леко и полепваше по бузите и врата ми, а в устата си вкусвах сиропа от палачинките, които Приянка ни беше донесла за закуска. И собствената си пот.
Тялото ми се напрягаше все повече и повече, въпреки че горещината сякаш се стремеше да ме разтопи чак до нервните ми окончания. Когато доближихме колата достатъчно, че да забележим седалките й, вече едва дишах.
Тя не е в колата. Не може да е в колата.
Роман ми бе дал един от пистолетите от Убежището и аз го стисках здраво в ръка, откакто бяхме излезли на паркинга. Насочих го към колата, докато я доближавахме изотзад.
Кимнах на Приянка и тя я заобиколи откъм пасажерската страна, а аз се отправих към шофьорската. Акумулаторът на автомобила беше мъртъв. Не долавях нито искра електричество наоколо, с изключение на това от радиостанцията на Приянка. Онази част от мен, която тайно се беше страхувала, че това ще се окаже капан, почти се отпусна.
Седанът беше отключен. Като отворих вратата, отвътре ме посрещна застоял, горещ въздух. В една от поставките за чаши се печеше опаковка от бонбони „Ем енд Емс“. На педя от нея ключът висеше на таблото. На вратата отстрани имаше празно шише от минерална вода.
Седнах зад волана, вдишвайки плътния въздух. Затворих очи и се помъчих да си представя Руби на същото това място, вперила зелени очи право напред.
Какво си правила тук?
Защо й е било да идва сама на подобно място?
— Да отворя ли багажника? — попита предпазливо Приянка.
— О, боже! — прошепнах. — Дори не ми… Не се сетих.
— Не знам дали ще те успокоя, но съдейки по опита си с трупове, смятам, че щяхме да сме я надушили досега — рече Приянка.
Пот обливаше лицето и шията й и правеше гъстата й вълниста коса още по-къдрава. Кимнах и отпуснах ръце върху волана. Тя отвори багажника и цялата кола се разклати. Аз надникнах в огледалото за обратно виждане.
Моля те — помислих си. — Моля те…
— Празен е! — провикна се тя. — А, чакай малко…
Изненадата в гласа й ме накара да отворя шофьорската врата и да изскоча навън. Приянка ме сграбчи за ръката и ме поведе напред. Наистина беше празен. Външната страна на колата беше покрита с тънък слой прах, нашарен от последния слаб дъжд, но вътре цареше почти съвършена чистота.
— Не, виж…
Тя посочи леко отместената кора над отделението за резервната гума. Надигна я и под нея намерихме пистолет. Фалшиви лични документи. И мобилния телефон на Руби.
— На десетина километра оттук се вдига прахоляк — изпращя гласът на Роман. — Някой идва.
Грабнах и трите неща от багажника, върнах кората на място и отстъпих, за да може Приянка да затвори капака. Стъпките заотекваха по напукания от жегата асфалт, докато не стигнахме до черния път, по който бяхме дошли.
Роман бе скрил колата ни зад останките от някаква изгоряла бензиностанция на около два километра от паркинга. Като ни видя, свали бинокъла от очите си — вероятно, за да прецени реалното разстояние, на което бяхме спрямо него, а сетне пак го вдигна, за да наблюдава пътя зад нас.
Надникнах през рамо. Червено-сините светлини вече проблясваха през завесата от прахоляк.
С Приянка дотичахме до колата и побързахме да се скрием от другата й страна. Залегнахме на земята до Роман.
— Трябва да вървим! — подкани ни Приянка. — Хайде!
— Не, влизат в паркинга — отвърна Роман. — По-добре да останем тук, докато си тръгнат.