— Не им ли омръзна да човъркат речта ми? — Мразех да не ми остава време за репетиране на новия материал. — За какъв език по-точно се отнася?
Мел прибра лаптопа и очуканата й кожена чанта опита да изплюе няколко от натъпканите вътре папки, за да му направи място.
— Просто някои подобрения, струва ми се. Знам, че вече можеш да изрецитираш речта си и на сън да те бутнат, но все пак хвърляй по едно око на телепромптера.
Повтаряла бях различни версии на една и съща реч поне сто пъти, на поне сто места — за произхода на страха и как пси се бяха завърнали в обществото без почти никакви ексцесии. Но фактът, че ми поверяваха все по-отговорни задачи, бе знак, че печелех доверието им. Нямаше да се учудя, ако ме използваха и през есента за официалните избори.
— Добре — казах. — Но…
По-скоро внезапното движение привлече погледа ми, отколкото самата жена. Тя се откъсна от групичката протестиращи по левия банкет на шосето. Дълга, провиснала сива коса, избеляла блуза на цветя, синьо парче плат с редица бели звезди, овързано около костнобялата й ръка. Приличаше на нечия баба — с изключение на горящата бутилка в юмрука й.
Знаех, че се движим бързо, че вероятно си въобразявам, но времето умее да се огъва около теб, когато иска да забележиш нещо.
Секундите забавиха хода си и затекоха в ритъм с бягащите й стъпки. Тя оголи зъби, подсилвайки злобната си гримаса, вдигна бутилката високо над главата си и я хвърли към колата ни с неразбираем вик.
Малката огнена бомба се пръсна върху асфалта и лумна с шумно свистене. Следите от бензин и химикали по шосето захраниха пламъка, който блъсна прозореца ми с достатъчно горещина и налягане, че да се пукне с пронизителен, изстрадал стон.
Колата кривна рязко надясно и предпазният колан се впи в гърдите ми. Протегнах врат, гледайки как пътят се изгубва зад златисточервена огнена стена.
— Добре ли са всички? — извика агент Купър и натисна газта.
Двете с Мел отново се залепихме за облегалката на задната седалка. Хванах се за дръжката на вратата за опора.
Една от полицейските коли пред нас направи рязък завой и включи сирените. Тълпата протестиращи се разпиля из близките гори и полета. Страхливци.
— Божичко! — каза Мел.
Неудържима ярост се разля в тялото ми, стисна вътрешностите ми, задращи ги. Разтресох се от безполезен прилив на адреналин. Онази жена можеше да рани друг протестиращ, Мел, агентите или някого от полицаите. Да убие някого от тях.
Изпепеляваща горещина се загърчи под кожата ми, придавайки форма на гнева ми. Остра химическа миризма обгори ноздрите ми.
Толкова лесно можех да сляза от колата и да намеря онази жена. Да я сграбча за косата и да я прикова за асфалта, докато дойдеха полицаите. Толкова лесно.
Зарядът от акумулатора на колата кипеше в очакване съвсем близо до мен. Мислиш, че това е достатъчно да ме уплашиш? Че досега не са пробвали да ме убият?
Доста бяха опитвали. Неколцина почти бяха успели. Но вече не бях жертва и нямаше да позволя на никого да ме превърне в такава отново, най-малкото на старица, решила да си поиграе на бомби с отвратителните си приятелчета.
Една самотна, охлаждаща страстите дума проникна в пламтящите ми мисли.
Недей.
Насилих се да се откопча от дръжката на вратата. Стиснах ръката си в юмрук и я отпуснах няколко пъти, за да освободя остатъчното напрежение. Онези желаеха точно това — реакция от моя страна, за да докажат, че всички сме чудовища, чакащи подходящия момент, за да изскочат от клетките си.
Не си струва. Никой от тях не заслужава гнева ти.
Движехме се напред и бе най-добре да зарежа миналото в собствения му мрак. В прахта му.
— Всичко е наред — пророних, когато реших да се доверя на гласа си, че ще прозвучи спокойно. — Нищо не се е случило.
— Това беше определение за никак-не-е-наред — отвърна Мел с пресекващ глас.
— Ето я директната заплаха — каза агент Купър на партньора си, без да отлепя очи от пътя.
Обърнах телефона си, досега притиснат към бедрото ми, игнорирайки бясното туптене в слепоочията си. Въпреки гумения протектор екранът проблесна и угасна от струята електричество, която се изплъзна от единия ми пръст. Пуснах телефона обратно в скута си с надеждата да се включи отново.
По дяволите! Не го бях правила от толкова много време.
Накрая, след още една мъчителна секунда, екранът светна. Преглътнах през сухото си гърло и отворих на съобщенията. Последното ми още чакаше отговор.
— Останаха десетина минути — обяви агент Купър. — Почти пристигнахме.