Вместо да вдигне бинокъла към очите си, Роман го завъртя в ръцете си, изучавайки формата му. Разбирах, че отказва да говори за Кръга „Псион“, за да ме защити, но трябваше да знам.
— Никога не съм чувал имената им в организацията.
— Какви операции провеждат? — попитах. — Действително ли са отговорни за всички престъпления, които им приписват? Дай ми имена.
— Всички от командването… използваха кодови имена. И се занимаваха само с дребен анархизъм. Нищо от нещата, за които ги обвиняват по новините. Не вярвам, че имат подобни ресурси.
— Добре — отвърнах. — Може би се радват на вниманието, с което ги обсипват в момента. Дано успея да се намеся с истината, преди да са си повярвали твърде много.
Кожата му беше покрита с пот и прахоляк, а високата влажност караше вълнистата му кестенява коса да изглежда още по-гъста. Той избърса загорилата си от слънцето буза в рамото си и очите ми пак намериха онзи малък белег на челюстта му.
На задния прозорец на колата са почука силно и аз подскочих. Приянка ни гледаше с вдигната вежда през тонираното стъкло.
— Влизайте, деца, трябва да съберем могъщите си мозъци, за да отгатнем паролата й.
— Нула-пет-нула-едно — казах й, заемайки шофьорското място.
— Не може да е това — отсече Приянка и чак тогава пробва цифрите. — Да, това е. По дяволите! Хич не беше забавно. Какво е нула-пет-нула-едно?
— Рождената дата на Лиъм.
— О, колко сладко. Но ужасно несигурна парола.
Роман погледна за последно през бинокъла и зае обичайното си място на предната пасажерска седалка.
— Ще извлекат колата й на буксир. Пътят ще е чист до няколко минути.
— Е, има само едно съобщение: Ела си у дома. Не оставяй нещата така — прочете Приянка. — Но номерът е блокиран.
— Значи сигурно е от Лиъм — предположих.
В дъното на стомаха ми се зараждаше ново неприятно чувство.
Не оставяй нещата така? Кои неща? С Убежището? С него?
С всички ни?
— Търсила ли е някакви адреси? — попитах.
Приянка измънка тихо. Усетих погледа на Роман върху себе си, но нямах сили да му отговоря.
— Да видим… Рейли, Тампа, Джаксънвил, Нашвил — заизрежда Приянка, преминавайки през списъка с адреси. — Чакай малко. Този се среща най-често, поне четири-пет пъти. В Чарлстън е. Зу, познат ли ти е?
Тя обърна телефона към мен и ми посочи адреса с палец. Щом видях името на улицата, кръвта ми замръзна.
Руби — помислих си. — Руби, какви ги вършиш?
— Да, познат ми е — отвърнах. — Там държат Кланси Грей.
Двадесет и втора глава
На улица, потънала под дебелата сянка на големи магнолии, свидетели на твърде много история, в малка розова къщичка с веранда и саксии с цветя на прозорците, живееше психопатът, син на садистичен бивш президент.
— Е, флагът определено е добър щрих. — Кимнах към американското знаме, окачено на пилон в единия край на верандата, стърчащо като удивителен знак в яркочервено, бяло и синьо на улица в пастелни нюанси. — Направо да си представиш, че не е опитал да унищожи страната.
Бях паркирала колата на съседната пряка пред внушителна стара къща с табела „ПРОДАВА СЕ“, обещаваща „АВТЕНТИЧЕН ЮЖНЯШКИ ЖИВОТ“. Прекалено близо бяхме до центъра на Чарлстън, или поне до историческата му част, гъмжаща от туристи, ето защо не ми се искаше да се задържаме много.
— Така и не откриха баща му, нали? — попита Приянка, опряла лакти в облегалките на предните седалки.
— Не. Още се спотайва от закона. Смята се, че е избягал от страната в хаоса покрай коалицията с ООН. — Поклатих глава. — Не съм предполагала, че някога ще имам нещо общо с президента Грей.
Странно, но колкото и да ни беше навредил, не можех да си спомня лицето му, ако не го видех на снимка във вестника или по новините.
Явно мозъкът ми нарочно издигаше бариера пред него. Толкова време го бях възприемала като безтелесно присъствие, глас, който ни преследваше навсякъде и напомняше на всички деца с пси-способности що за изчадия сме. Глас по радиото в автобуса, докато ни возеха към портите с бодлива тел на лагера. По обявленията, които ни пускаха по време на мълчаливите вечери. Бучащ от колоните на Бети, докато карахме през пустошта.
— На пощенската кутия пише „Хатауей“ — отбеляза Роман.
— Двамата с майка му се крият като Джон и Елизабет Хатауей. — Круз ни предостави тази информация още преди години, защото си даваше сметка, че и бездруго ще разберем, но почти всичко друго, което знаех за него, можеше да се нарече слухове. — Тя си спомня предишния им живот. За разлика от него.