— Черепна травма? — попита Роман, присвил заинтригувано очи.
— Руби.
Не откъсвах поглед от къщата. Симпатичната й старинна фасада беше като добродушна баба, чийто благ нрав и безкраен резерв от топли курабийки прикриваше грозното й расистко минало.
Обществото издигаше Лилиан като героиня на фона на съпруга й злодей, което автоматично превръщаше сина им в жертвата, за чието спасение се бе борила така свирепо. Според този сюжет, Кланси Грей, разбира се, бе претърпял успешно лечебната процедура, доказвайки на света, че е напълно безвредна, като уж се беше записал доброволно в Търмънд, показвайки на американските семейства, че „рехабилитационните“ програми на лагерите наистина действат. Повечето вярваха, че семейство Грей още живеят уединено някъде извън Вашингтон, а Лилиан отказва да приеме какъвто и да е правителствен пост с оправданието, че иска просто да се грижи за сина си на спокойствие. Като се имаше предвид колко първокласно си бе вършила работата преди, не можех да повярвам, че са й позволили да се оттегли.
Но пък Лилиан знаеше неща, до които повечето хора нямаха достъп — а Мел все повтаряше, че ако осигуриш на някого щастие, той ще ти осигури мълчание. Естествено, някога и Кланси бе знаел същите неща, преди Руби да му отнеме спомените. Да ги отцепи. Или каквото там правеше.
Защо си идвала тук?
Входната врата се отвори. И тримата се смъкнахме надолу в седалките.
От къщата излезе мъж със слънчеви очила, надникна нагоре и надолу по улицата и отстъпи встрани, за да пропусне някаква жена.
Макар че беше боядисала светлорусата си коса в кестеняво, алабастровата й кожа и царствена осанка бяха лесно разпознаваеми. Доколкото си спомнях, работеше в лабораторията на близкия колеж.
— Значи има охрана — отбеляза Роман.
— И камери. Над входната врата и може би отзад — добави Приянка. — Сигурно има най-много един-двама главорези за охрана, за да не се набиват на очи.
Погледнах спътниците си, чувствайки се леко разтревожена от спокойния тон на разговора им.
Все едно пък ти не си крала никога — помислих си. — И не си прониквала с взлом.
Роман кимна.
— По всяка вероятност — частна охрана, щом Руби е успяла да ги навести, без да я надуши правителството.
— Така ми се струва — потвърдих. — Първоначално замразиха авоарите на семейство Грей, но ги освободиха, след като Лилиан се съгласи да свидетелства срещу съпруга си, когато го съдиха задочно. Определено могат да си позволят денонощна охрана.
Лилиан и бодигардовете й се качиха в черния рейндж роувър, паркиран на улицата, и потеглиха в обратната посока. Приянка изпука кокалчетата на пръстите си за по-осезаем драматичен ефект.
— Е, мога да отключа всяка ключалка и да заслепя всяка камера. Но има по-лесен начин. Зависи какво е наумила Зу.
— Трябва да опитам да поговоря с него — отвърнах. — Да проверя дали наистина е идвала да го види.
— Аз поддържам теорията за двамата охранители: един за мама и един за малкия — заяви Приянка. Едва се сдържах да не врътна очи, Кланси беше на двайсет и шест. — Ако изобщо е тук, а не е тръгнал да върши каквото там вършат бившите Първи синове с амнезия, ми се вижда най-надеждно да влезем през някоя задна врата или прозорец. Пък и парапетът на верандата е достатъчно висок да се качим на покрива по него. Но и в двата случая първо ще трябва да отвлечем вниманието на бодигарда.
Тя впери очи в Роман, докато той не я изгледа объркано.
— Искаш да го застрелям ли?
— Какво? Не! Това не е толкова техника за отвличане на вниманието, колкото убийство. — Приянка поклати глава и залепи театрално ръка на челото си. — Уви, актьорският живот пак ме зове. Пробвайте да влезете в задния двор през страничната врата. Само изчакайте сигнала ми.
— Нямам представа какво значи това — признах си аз. — Действаме ли?
Роман се приведе напред и пъхна единия от пистолетите в колана на дънките си.
— Добре — казах. — Явно действаме.
Стигнах до тротоара и изчаках Роман там. Той се пресегна да свали козирката на шапката ми, така че да покрива по-голяма част от лицето ми. Преди да попитам как ще се доближим до къщата, той преметна ръка през раменете ми и ме придърпа към себе си.
— Извинявай — прошепна, слизайки от тротоара. — Опитай да ме изтърпиш малко.
— Да — изшушуках, докато се озъртах в двете посоки, преди да пресечем улицата към къщата. — Това определено е най-неприятното ми преживяване през последните дни.