Толкова рано сутринта влажността в Чарлстън още не бе достигнала непоносими стойности. Слаб ветрец с аромат на магнолия и жасмин милваше бузите ми. Доколкото виждах, алеята, водеща към задната страна на къщата, беше препречена единствено от ниска бяла портичка. Затова се изненадах, когато Роман ни поведе към съседната къща с ослепителна усмивка на лице и се разсмя на глас. Аз също му отвърнах със смях, въпреки че сбърчих чело заради силния звук, с който огласи притихналата улица.
— Преструваме се, че водим чудесен разговор — уточни той, обръщайки ме с гръб към старателно поддържания жив плет на съседите, и дори ме избута още назад, така че широките му рамене да ме скрият от улицата.
— Да, върви чудесно — потвърдих аз.
Осъзнах колко е висок всъщност чак когато застана толкова близо до мен, че усещах как гърдите му се издуват с всяка глътка въздух. Като обърна глава към къщата, аз вдигнах очи към него, проследявайки с поглед линията на челюстта му. Не знаех какво точно да сторя, затова ръцете ми сами взеха решение. Плъзнаха се над хълбоците му и пръстите ми се сключиха зад гърба му. Той се стресна и неговите ръце се озоваха на раменете ми, сякаш се опитваше да запази равновесие. Надникнах към дясната му ръка, към релефните белези по опаката й част. Мислех, че умело прикривам смущението си около срещата с Кланси, докато Роман не попита:
— Убедена ли си, че това искаш?
— Да искам? Не — отговорих. През тялото ми пробяга тръпка и знаех, че той е достатъчно близо да я долови. — Просто тук миналото ми се струва по-близо, отколкото в колата.
Не знам защо, но почувствах, че ме разбира.
— Ако ти дойде в повече или усетиш нещо нередно, просто ми дай сигнал. Какво използва в Убежището, за да привлечеш вниманието им?
Кръстосах лакти през гърдите си, хващайки с всяка ръка противоположното рамо.
— Става — съгласи се той. — Предлагам една да значи, че всичко е наред — Роман демонстрира какво има предвид, слагайки дясна ръка на лявото си рамо, — а две, че нещо се е объркало.
Поех си глътка въздух и кимнах.
— Добре.
Силното почукване на Приянка по входната врата изтръгна погледа ми от него. Тя вдиша дълбоко и закрачи напред-назад с увиснали рамене, прокарвайки ръце през гъстата си коса. Виждах, че бърбори нещо под носа си, но бяхме твърде далеч, за да я чуем.
Накрая вратата се отвори със замах. Плешив мъж с тъмно поло и бежови панталони подаде глава навън. Като го съзря, Роман се напрегна сериозно. Моето тяло последва примера му.
— О, слава богу! — Едва потушавах смеха си, чувайки наситения южняшки акцент, който Приянка внезапно усвои. — Сър, в отчаяна нужда съм от помощта ви, ако бъдете така добър. Не се съмнявам, че като един доблестен южняк ще се отзовете…
Изтръпнах.
— Да побързаме.
— Добра идея — съгласи се Роман.
Той пое още глътка въздух и отстъпи назад, напускайки кръга, описан от ръцете ми. Тръгна пред мен, без да откъсва взор от верандата. Приянка беше застанала така, че мъжът да обърне гръб на нас двамата и на алеята.
За разлика от входната алея на съседната къща, тази не беше покрита с натрошени стридени черупки, а с най-обикновени павета. Роман ми помогна да прескоча ниската ограда, после и той самият се прехвърли над нея. Макар и със заклещено в гърлото сърце, се зачудих как бе възможно човек с толкова едро тяло да се движи така безшумно.
Тясната пътечка беше обточена с малки фенери и жив плет, осеян с цветя, но не усетих камери или други охранителни устройства, скрити в тях.
— Да се качим ли на парапета на верандата, за да потърсим някой отворен прозорец? — изшушуках. — Дали е…?
Той спря толкова рязко в края на алеята, че се блъснах в гърба му, а той се пресегна назад — неясно за мен или за пистолета си. Отстъпих встрани, за да го заобиколя.
Пътеката водеше до странично дворче с бяла ограда и същия жив плет. До една виеща се леха с цветя и зеленчуци беше разположена кръгла маса. Отгоре й имаше чиния с полуизядена храна и панер с препечени филии. Стомахът ме заболя от топлия аромат, от омекналото в порцелановата си чинийка масло.
Човекът на масата се беше скрил зад разгърнатите страници на „Ню Йорк Таймс“. Каничка с чай или кафе стоеше в готовност за празната чаша отстрани. Мъжът затвори вестника, прегъна го старателно надве и премести вниманието си към топлата напитка.
Кафе. Като си наля, уханието му изпълни малката градина, преливайки се със сладкия парфюм на цъфналите рози.