Познатата ледена тръпка плъзна наново по кожата ми, докато не ме замрази изцяло.
Изглеждаше по същия начин — не както при последната ни среща, а както при първата, в „Ийст Ривър“. Тъмната му коса беше пораснала, тялото му беше наедряло или поради добро хранене, или заради възрастта. Вече не приличаше на измършавял от глад като всички ни накрая, напротив — бе силен. Въпреки това спретнатата риза, педантично изгладените панталони и шикозни слънчеви очила, скриващи очите му, си бяха типично в стила на Кланси Грей.
Всичко това не ми се струваше редно. Никак даже. Той не заслужаваше да си седи тук с толкова здрав вид — толкова доволен. След множеството му престъпления, след като безброй добри хора загинаха вместо него, заради него, той получаваше това малко парченце безгрижие и блаженство.
Сякаш докоснат от мислите ми, Кланси вдигна очи и се усмихна.
— Здрасти — каза, връщайки чашата с кафе в чинийката й. — Руби ме предупреди, че ще дойдеш.
Когато срещнах Кланси Грей за пръв път, имах чувството, че съм попаднала в сън.
По онова време никой от нас не подозираше колко пресметливо аранжира всичко в „Ийст Ривър“. Колко умело подрежда децата, включително нас четиримата, като ноти от великата симфония на хаоса, която тайно оркестрираше в главата си. Като пристигнахме в лагера, бяхме толкова изтощени, гладни и отчаяни да получим дори броени минутки на сигурност. Кланси отвори обятията си за нас с онази съвършена усмивка от прави бели зъби. Всичко в него изглеждаше съвършено.
Децата от „Ийст Ривър“ го боготворяха. Той се стараеше да е така. Именно там му беше силата — да усеща от какво се нуждаеш, какво искаш повече от всичко, и да ти го дава. Правеше така, че в ума ти да изникне някоя мисъл и ти просто да я приемеш като своя. Ако косъмчетата по ръцете ти настръхнеха, защото си го хванал да те наблюдава, първият ти инстинкт беше да се смъмриш за предателството към човек, който ти е дал толкова много. Все пак, щом цял куп други деца го обожаваха и почитаха, от къде на къде ти ще изпитваш неприязън към него?
Ала в очите му се таеше нещо странно. Бяха като студен дъжд и когато маската му паднеше, можеше да доловиш как ледът прониква чак до душата ти.
Дори сега, когато беше загубил и способностите си, и спомена за годините на чудовищност, нещо сякаш липсваше в погледа му. Може би му го бяха отнели, както бяха отнели парченца от същността на всички нас. А може би просто никога не го бе притежавал.
Той смъкна леко слънчевите си очи и ме погледна над тях. Аз пристъпих напред, срамувайки се от ускорения си, трескав пулс. Не беше честно да мразиш толкова някого, да го ненавиждаш заради болката, която е причинил на приятелите ти, а в същото време така да се страхуваш от него, че да ти се иска да изпълзиш от собствената си кожа и да избягаш надалеч.
Идваш заради Руби — напомних си, стиснала ръце зад гърба си. — Попитай го и си тръгни.
Роман пристъпи зад мен и докосна пръстите ми, освобождавайки статичното електричество по върховете им със силно изпращяване.
— Аха — провлече Кланси и извърна очи към чинията. Тонът му беше загубил част от високомерното си звучене, но си оставаше все така безгрижен и уверен — като на всеки, роден с прекалено много пари и привилегии. — Явно си ме познавала преди. Хм. Руби спомена, че сте приятелки, но пропусна да ме уведоми, че с теб сме се срещали. Посъветва ме да съм търпелив с околните, за да не се притесняват, че ще кажат нещо грешно.
— Откога Руби ти дава съвети? — учудих се.
Той отново взе чашата с кафе.
— Бива си я в това. Дори майка ми я слуша. Леле, колко невъзпитано от моя страна. Искате ли нещо? Мога да донеса още две чаши отвътре.
Колкото и гладна да се чувствах преди няколко минути, сега стомахът ми беше прекалено свит, за да поеме каквото и да било. Поклатих глава.
— Няма нужда — отвърна Роман.
— Е, поне седнете — покани ни той. — Или пък си висете прави, ако бързате, ваша работа.
Още нещо, което не се беше променило у Кланси — продължаваше да бръщолеви твърде много.
Роман ме стрелна с очакване. Аз вдишах дълбоко, кимнах и тръгнах към стола срещу Кланси. Роман ме последва и застана зад мен, стисвайки с ръка облегалката ми. Кокалчетата на пръстите му докоснаха рамото ми и ми помогнаха да запазя самообладание, макар и всички нерви в тялото ми да горяха.
Скръстих ръце пред гърдите си и се облегнах назад.
— Значи ме разпознаваш? Знаеш коя съм?
— От новините — обясни той и пак забоде поглед в мен. — Затова свързвам името ти и с добро, и с лошо, но предполагам, че лошото не е вярно, нали?