— Не, не е — потвърдих. — Но бодигардът ти едва ли ще ми повярва толкова лесно.
— Бодигард? — килна въпросително глава Кланси. — О, онези мъже са личният асистент на майка ми и шофьорът й. Защо ни е охрана, за бога?
— Защото сте…
Ох, проклятие!
— Известни — довърши вместо мен Роман.
Кланси се засмя и звукът се промъкна като паяк по кожата ми.
— Е, може да се каже. Все пак съм първият пациент, загубил паметта си в резултат на лечебната операция. Майка ми постоянно води у дома свои колеги, които ми правят изследвания и следят за промяна в състоянието ми.
Прехапах долната си устна и свих ръце в скута си. Трябваше да бъда предпазлива. Лилиан му беше създала нова самоличност. Кланси не помнеше нищо друго от предишния си живот, освен че тя му е майка. Не помнеше президентската власт на баща си, нито способностите си, нито хаоса, който бе предизвикал.
Чудех се как ли му е обяснила загубата на памет. Страничен ефект от операцията, така ли? Сигурно й костваше усилия да крие истината от него. Целодневна работа.
— Мнозина опитват да ме снимат, докато се храним навън, но изобщо не ги разбирам. Ако ги интересува как съм, може просто да се обадят у дома и да попитат. С удоволствие бих им разказал, че, да — все още продължавам да не си спомням собственото си детство, нито пък какво е усещането да си Зелен, но с още по-голямо удоволствие бих им прочел дисертацията си за колежа.
— Така ли? — реших да му угодя. — На каква тема е?
Още една пресилено небрежна усмивка.
— „Пресечната точка между вярата и насилието в ранните години на Плимутската колония“1.
Нещо потрепна в съзнанието ми, но аз побързах да го усмиря. Щях да анализирам тона му и неизменно снизходителната му усмивка чак когато се отдалечахме достатъчно оттук.
— Каза, че Руби те била предупредила да ни очакваш — подхвърлих. Извадих снимката с четирима ни от задния джоб на дънките си и я прегънах така, че да се виждат само Руби и малка част от Лиъм. — За нея ли говориш?
— Ами, да — потвърди Кланси, опирайки ръка в масата. Вдигнах поглед към Роман, но той наблюдаваше как Кланси гали отнесено дръжката на ножа за масло. — Това е Руби. Тя ми е приятелка от детинство. Единствената, която още си прави труда да ме посещава. А ти откъде я познаваш?
Като го чух да нарича Руби своя „приятелка“, ми се прииска да го фрасна в лицето. Сякаш усетил, Роман пак ме побутна с кокалчетата на пръстите си. Почувствах го като таен въпрос.
Хванах с дясна ръка лявото си рамо, прикривайки движението, като се облегнах на масата.
— Грижи се за мен известно време — обясних. — Кога е идвала?
— За последно преди около месец, но иначе наминава редовно. На около три месеца, понякога и по-често — отговори Кланси.
Толкова редовно? Плъзнах ръка надолу по рамото си. Не бях подозирала, че е посетила семейство Грей дори веднъж, камо ли поне дузина пъти. Лиъм не би опитал да я контролира, но имаше силен закрилнически инстинкт. Предвид директната роля, която Кланси беше изиграл в убийството на брат му, можех да се обзаложа, че го мрази повече от всичко на света. Идеята, че би позволил на Руби да го навестява тук, където можеха да я спипат, да прекарва време с тази рехабилитирана хлебарка…
Но явно не беше казала дори на него.
— И ти се тревожиш за нея, нали? — Кланси се приведе напред, опирайки лакти в краката си. — Струва ми се толкова… самотна. Уморена и тъжна, като носи тежестта на целия свят върху плещите си и започва да й идва в повече. Понякога споделя с мен, че се чувства в капан… съвсем сама. Чудя се дали не съм единственият й приятел.
— Не — отсякох по-студено, отколкото бях възнамерявала. — Не си единственият й приятел.
— Нямах желание да те засегна. Толкова рядко говори за хората в живота си, че беше логично да стигна до подобно заключение. Но за да отвърна на първия ти въпрос, при последното си посещение ми каза, че тръгвала нанякъде и нямало да се върне дълго време. Че можело да я търсят тук. Наистина ли си е тръгнала толкова внезапно?
Смъмрих глупавото си сърчице — естествено, че не беше говорила специално за мен. Предупредила го беше, че някой от нас може да дойде да я търси, след като забележехме липсата й.
— Да — казах накрая. — Просто изчезна. Загрижени сме за нея.
— Напълно разбираемо. — Той прокара ръка през косата си. — Но имам усещането, че беше неизбежно, че всъщност повече от всичко на света искаше да е сама.
Статичното електричество се връщаше и пак започваше да бучи в ушите ми.
— И не ти е казала къде отива? — попитах, долавяйки как последното ми късче надежда се изпарява.