Той поклати глава.
— Не. Но ми остави един телефонен номер за спешен случай.
— Можеше да започнеш с това — обади се Роман.
— Исках първо да се уверя, че не й мислите злото — оправда се Кланси с остър поглед.
Никой не й е причинявал повече зло от теб.
Въпреки това е дошла тук. Обърнала се е към него.
— Джон? — обади се мъжки глас от къщата. — Ще закъснееш за час…
Театърът на Приянка беше приключил. Скочих от стола, двоумейки се дали да хукна обратно към алеята, или да сграбча Кланси за ризата и да го разтърся, докато не ми дадеше телефонния номер.
— О, извинявайте — каза Кланси и също стана. — Дайте ми ваш номер и ще ви пратя този, който Руби ми остави.
По дяволите! Не исках да му давам номера на единствения ни чист телефон, но просто щяхме да го сменим. Казах му го, а той го повтори.
— Запомних.
— Джон! — извика пак мъжът, този път по-отблизо.
Роман вече беше на алеята и ми махаше да го последвам.
Преди да успея обаче, Кланси ме хвана за ръката. Не грубо, но натискът на пръстите му върху кожата ми беше все едно ме инжектираха с отрова. Той вторачи поглед в мен, килнал глава на една страна, като че долавяше писъка, отекващ в главата ми.
— Не мога да повярвам, че се запознахме лично — усмихна ми се той. — Ти си известна. Но сигурно е трудно да говориш от името на всички пси. Да искаш от света да повярва в неща, на които дори ти самата не вярваш напълно.
Вперих очи в него, борейки се с потребността да избягам. Сребристата нишка в съзнанието ми се отдръпна. На езика ми гореше искра.
— Харесва ли ти да обикаляш Щатите? — попита ме той. — Аз не знам дали бих го понесъл, ако бях на твое място.
На мое… Думите ми заглъхнаха, подменени от блудни спомени. Спомних си как преди години седя в столовата на Каледония, на масата, отредена за моята стая, точно под лъскавите портрети на Кланси и баща му. Приветственото му послание се изливаше от колоните. Казвам се Кланси Грей и бях като вас…
След като го измъкна от Търмънд с помощта на политическото си влияние, президентът Грей впрегна сина си като мотивационен говорител, пробутвайки на отчаяните родители надеждата за евентуално лечение в лагерите. Кланси беше живото доказателство, че можем да се променим. Че могат да ни поправят.
Толкова ми прилоша, че разперих и двете си ръце и ги кръстосах през гърдите си.
Аз не съм такава. Не върша същото.
— Джон!
— А, зоват ме. — Кланси се обърна към къщата. — Успех. Радвам се, че се запознах с приятелка на Руби.
Той стана и тръгна към къщата, зарязвайки чиниите, чашите и храната на масата. Кланси открай време зарязваше мръсната работа на други.
Хукнах към алеята и Роман също ускори крачка. Аз не съм такава. Направих три крачки отвъд укритието на живия плет, преди краката ми да се превърнат в пясък под мен. Не върша същото.
Роман ме хвана за раменете и ме задържа изправена.
— Какво има? Добре ли си?
Поклатих глава и му позволих да ме поведе напред, стъпка по стъпка, твърде бързо за скованите ми крака. Паниката започваше да се прокрадва в съзнанието ми, притискайки задушаващо гърдите ми. Треперех толкова силно, че зъбите ми тракаха. Улицата се размиваше пред очите ми като петна от мокри маслени бои.
— Добре ли си? — повтори разтревожено Роман. — Да не ти е направил нещо?
Добре си, добре си, трябва да си добре…
— Не — прошепнах. — Нищо не ми е направил. Нищо не ми е направил.
Излязохме на улицата, отдалечавайки се от сянката на къщата. Приглушени, кротки като въздишка, чувствата се стовариха отгоре ми и аз загубих контрол. Очите ми плувнаха в сълзи. Дори да исках, не можех да ги спра.
— Нищо не ми е направил.
Това не беше Кланси. Не беше чудовището, изтезавало приятелите ми. И все пак успя да намери слабото ми място, да забие зъбите си точно в него.
— Той е копеле — каза Роман с гняв, какъвто не бях разпознавала в думите му преди. — Правеше всичко възможно да ти навреди…
— Не — промълвих. — Мисля, че за пръв път казваше истината. Руби ни е напуснала.
Двадесет и трета глава
В колата цареше мълчание. Роман караше, а Приянка се возеше на предната пасажерска седалка. Аз пак се озовах на задната. Опрях глава в стъклото, мъчейки се да заспя. Гласът на Кланси се бе проврял надълбоко в мислите ми, във всички планове, които се опитвах да скроя. Накрая се отказах от опитите и оставих другите да решават. В момента не вярвах достатъчно на ума си.
Не ме глождеше само това, че беше посещавала Кланси, съзнавайки на какъв риск се излага, кой е и какво е сторил. Глождеше ме, че е избрала да му се довери. Всеки можеше да извърти нечии думи, но той беше видял нещо, което Руби винаги криеше ревностно. Когато се запознахме, не позволяваше дори да я докосват — толкова надълбоко се беше заключила в собствения си страх. Докато се учеше да контролира способностите си и ставаше по-силна, тъмните бури под кожата й не стихваха, а само се преобразяваха.