Йън Ървайн
Тъмна е луната
„Грешиш, ако си мислиш, че съдбата е променила отношението си към тебе. Непостоянството е в самата ми природа.“
ПЪРВА ЧАСТ
1.
Бурята
Боен рог изстена дрезгаво в нощта. Мейгрейт се мяташе в леглото, сякаш бълващо пара, иглички боцкаха кожата й от задуха. По всяка повърхност лъщяха капчици. Два непоносимо жежки дни, две горещи и лепкави нощи изминаха в Туркад, откакто Фейеламор, наподобила външността на Вартила, проникна през портала. И една нощ, откакто Игър я последва. Никой от двамата не се върна.
Бурята налетя с внезапен виещ напор на вятъра, който разтресе прозорците из твърдината — прастар градеж, чиито черни зидове стърчаха мрачно над града. Вятърът стихна и за миг всичко се смълча. Ненадейно стаята на Мейгрейт се освети до бяло от мълния, все едно изведнъж стана пладне. Последва съкрушителният грохот на гръмотевица.
Мейгрейт изскочи от постелята и се втурна към прозореца. Наближаваше буря, каквато тя виждаше за пръв път. Мълниите се забиваха една след друга на зигзаг, проблясъците им напредваха по хълмовете от западния хоризонт чак до източния. Тътенът им разтърсваше древната крепост. „Виж какво очаква Туркад — сякаш й говореха могъщите тътени. — И се страхувай!“
Тя вече не издържаше в тази задушна стая с прозорци като на килия. Бурята я зовеше навън. Мейгрейт наметна един халат, намести на носа си очилата, за да скрие цвета на очите си, и хукна нагоре по стълбите към кулата в източния край на твърдината. Там се приюти под купол, издигащ се над шест дебели колони от опушен камък, облегна се на мраморния парапет и надникна навън.
Луната ту се показваше, ту изчезваше през изтерзаните от стихията облаци, издигнали се в кули от черно и розово, огрени отвътре от мълнии, които разкриваха пред погледа целия град. А щом облаците се натрупваха, вятърът ги разкъсваше. Изглеждаше, че прииждат отвсякъде и отникъде. По кожата й плъзнаха тръпки. Бурята явно напираше към едно-единствено място — центъра на Туркад и крепостта на Игър, към кулата, в която бе самата тя.
Наложи се да вкопчи пръсти в кованото желязо под парапета, за да не бъде отнесена в мрака. Вихрушките подмятаха керемидите като хартийки. Падаха комини, плоските им тухли рухваха върху скупчените нагъсто стрехи. Скоро бесният вятър започна да изтръгва цели покриви и да ги запраща във водите на залива.
Облаците закриха луната. Спусна се плътна тъма, пронизвана през две-три секунди от разсеяно сияние. Но грохотът беше странно приглушен, все едно криеше нещо.
Откъснат лист се понесе по спирала нагоре към купола, макар вятърът да бе стихнал. Мейгрейт усети как косата й се изправя, засиява и започва да пращи.
От буреносните облаци над нея бликна пулсираща светлина — толкова близо, че се усещаше горещият полъх. Два пъти, три пъти… заслепяваха, сливаха се, очертаваха града в бяло и черно и създаваха илюзията, че е построен само от олово и мазилка. Мълнии се кривяха навсякъде, обгърнаха със сияние върха на кулата. Бурята отново нададе вой, откъсна парче медна обшивка от купола и го заусуква из въздуха незнайно накъде. Могъщ ослепителен клин се заби в покрива, разхвърчаха се искри и капки стопена мед. Гръмотевиците се превърнаха в нетърпим смазващ хаос. Мейгрейт се озова просната на каменните плочи и удари едното си коляно. Остана дълго така, без да смее да погледне нагоре.
Миризма на нажежен метал опари лицето й. Тя отвори очи — ручейче разтопена мед течеше по покрива на крепостта и се разделяше пред нея, за да я заобиколи. Тя се надигна припряно, коляното й се подгъна и закуцука, за да се спаси. Малко по-нататък тлееше изкъртена греда.
До стълбата се бе скупчила тълпа. Още преди следващата мълния Мейгрейт долови, че са уелми. Не всички бяха погазили клетвата си за вярност към Игър. Половината от тях, преобразени отново в гашади, бяха потопили в кръв Шазмак, но другите бяха останали тук. Но защо не се отказваха от господаря, когото презираха? Тя не знаеше. И защо Игър още ги държеше на служба, след като събратята им го бяха предали? И за това нямаше представа. Изведнъж всички те коленичиха и протегнаха костеливите си ръце нагоре. Към кого или какво?
Първите капки тупнаха тежко, после рукна пороен дъжд и само за минута водата се надигна по пода — падналите парчета дървения пред изхода й пречеха да се оттече. Мълниите зад Мейгрейт не секваха, в сиянието им се примесваха всички цветове на дъгата.
Тя беше мокра до кости, капките плющяха болезнено по главата, ръцете и босите й стъпала. Премръзваше — под халата носеше само прозирна къса нощница. Кожата й настръхна от вледеняващ страх. Разтърка очи и ги отвори.