Тя също нямаше време да се чуди кой й бе помогнал и защо. Взря се в очите на Тилан и му прошепна:
— Вземи си ножа.
Той се сгърчи от злоба, но нямаше изход. Ръката му посегна и с конвулсивно движение издърпа ножа от рамото й, разкъсвайки още плътта. Кръв обагри ръкава на розовата й блуза чак до маншета. Друга струя се стичаше по ребрата й. Ножът се тресеше в ръката му. Зад гърба й Ванхе ахна, убеден, че обезумелият Тилан ще пререже гърлото й. За миг и на Мейгрейт й се стори, че той може да разкъса наложените му невидими окови, затова го притисна още по-неумолимо. Ръката се отпусна и ножът издрънча.
Тя бе силно пребледняла, но трябваше да стигне докрай. С окървавени пръсти откъсна медалите и извезания знак на пълководец от гърдите му и ги стъпка. От мъка и унижение лицето му пребледня като нейното.
— Вдигни меча си и го счупи. И ми се предай — на колене.
Гласът й бе дрезгав от напрежение. Дори сега Тилан още се бореше, но внезапно се прекърши. Затътри се към падналия меч замахна с все сила и го удари странично в близката колона. Острието се счупи при дръжката. Щом Мейгрейт го подкани с жест, Тилан опря коляно в пода и й поднесе парчетата. Държеше ги като щит над главата си от страх, че тя отново ще го порази. За него това беше неописуемо мъчение. Успееше ли пак да се издигне, щеше да бъде най-страшният й враг. Тя не намираше никакво удоволствие в победата, искаше само всичко да приключи по-скоро.
Огледа залата. Презрението, изписано по лицата на неговите офицери, беше очевидно.
— Кой от вас ще се осмели да заеме неговото място?
Никой не отвори уста. Колкото и високи чинове да имаха, те си оставаха обикновени войници и никому не би хрумнало да се изправи срещу нея в този сблъсък на умове.
— Върви си! — рече тя спокойно на Тилан. — И никога не се завръщай в Туркад, за да не се простиш с живота си.
Той изкуцука през зейналата врата. Втрещените офицери и гвардейци понечиха да тръгнат след него, но гласът й изкънтя в каменната зала:
— Хвърлете оръжията си! Войната свърши. Тилан е прогонен, не е вече предводител, нито Магистър. Който иска да му служи, ще бъде обявен извън закона. Закълнете се да служите на мен, а ако предпочитате да останете с него, ще си тръгнете без оръжие.
Повечето коленичиха и се заклеха — някои с желание и почит, други от страх или в търсене на нова изгода. Но двама захвърлиха оръжията си и невъзмутимо излязоха от залата. С тях си тръгна и останалият без палец Беренет. Мейгрейт изстискваше всичко от волята си, за да се задържи на крака, макар това вече да нямаше значение. Направи каквото трябваше. Дори да паднеше в несвяст, никой не би я упрекнал.
— Ела насам — нареди тя на къдравия стрелец, който я бе спасил. — Кой си ти и защо предаде своя командир?
— Аз съм Торгстед — представи й се мъжът с блага усмивка. — Изпълнявам тайна задача. И никога не съм се клел във вярност на Тилан.
— А ще се закълнеш ли на мен, Торгстед?
Тя изохка от болка и той притича да я хване.
— Бих искал, но не мога, госпожо — аз съм от хората на Мендарк.
— Тогава продължавай да правиш каквото ти е заповядал. Макар да сме в раздор с него, давам ти закрилата си, докато той се върне.
Торгстед се поклони и излезе, Мейгрейт бавно се върна на мястото си в челото на масата. Ванхе не се опита да й помогне. Зейнката Хения, която бе подскачала нагоре-надолу като на пружина по време на битката, пак се гърбеше в креслото си. И останалите в залата още не можеха да се опомнят след невъобразимия обрат.
— Май твоята марионетка може да ходи и сама — подхвърли Мейгрейт на маршала.
Той се изпъна пред нея.
— Офицерите заклеват ли се във вярност? — изрева той на залата. — Съветът дава ли подкрепата си? Събранието подчинява ли се?
Всички се изправиха и извикаха: „Мейгрейт!“.
— Ще проведем избор на Магистър. Аз предлагам Мейгрейт. Някой ще възрази ли?
Тя завъртя глава.
— Недей да ме предлагаш. Постът е зает, каквито и да бяха претенциите на Тилан. Тази чест все още се пада на Мендарк и единствено смъртта може да му я отнеме. Е, Съветът съгласен ли е с това? Хения, какво ще кажеш? Ще ми обещаеш ли своята преданост, сега, когато изходът е ясен?
Хения се подчини, макар и да личеше колко противна й е принудата. Смутните времена бяха разнебитили духа й. Неспособността й да заеме нечия страна беше като болест, а неспирните промени я подлудяваха.
Всички дадоха съгласието си, подписаха документите и разпратиха копия от тях за всеобщо оповестяване.
— Не предлагайте и да оглавя Събранието — предупреди ги Мейгрейт. — Не се стремя към никаква власт, но ще заема поста на Игър, докато се върне… или се случи нещо друго.