4.
Безпределната бездна
Прекрасен пролетен ден в Катаза, острова-планина, който някога бе господствал над Перионско море. Кандор бе превърнал морето в свой заден двор и беше властвал над околните земи със сила и чрез търговията. Но тази скъпоценност, морето, бе пресъхнала отдавна, от нея бе останала безмерна пропаст, осеяна с хълмове и плочи от сол, с назъбени късове изстинала лава и врящи серни гейзери. Сухото море. Около него земите пустееха. Империята на Кандор се превърна в прах. Неговата несравнима крепост се бе обезлюдила за цяло хилядолетие, но смайващите кули, съградени от сплетени каменни спирали и облицовани с бели и лазурни плочи, се извисяваха същите, както някога. Сухото море беше най-бдителният им пазач.
Оранжевите лъчи на слънцето струяха през откритите прозорци и превръщаха всяка прашинка в искрица чисто злато. Приятен ветрец подмяташе прашинките в игрив танц на безгрижно блаженство. Но хората в най-високо разположената зала на Голямата кула нямаха сили да им се радват. Стълкновението с Рулке ги бе съсипало, въпреки привидната ми победа. Избликът на възторг от съвместния им отпор и надмощието се бе изпарил. Предсказанието на Рулке и наглата самоувереност, с която им бе избягал, ги лиши дори от помен на въодушевление.
А и крайното отчаяние, с което прибягнаха до всичко достъпно им в Тайното изкуство, започваше да иска своята разплата. Само у Шанд мъждукаше следа от жизненост, но и на него му идеше да се хвърли през прозореца. „Рулке е на свобода!“ Каква полза да се напъват отсега нататък?
Каран и Лиан бяха изчезнали незнайно накъде през портала, който пък мъртвееше, по-инертен и от каменен отломък. Единствен Тенсор можеше да го възстанови, но сега доблестният ааким лежеше сгърчен и смазан на носилката. Очите му бяха като цепки в подутото лице и зяпаха немигащо в тавана. От време на време гърч раздрусваше тялото му.
„И пак не защитих Каран“ — упрекваше се Шанд. Огледа другите, пръснати из залата. Твърде зле бяха пострадали. Значи му предстоеше много работа. Може би така щеше да се залиса и да пропъди за малко отчаянието.
Игър се бе проснал на пода, дълъг като върлина. Черни кичури лепнеха по лицето му. Бе облян в пот, гърдите му свиреха от усилието да поемат повече въздух.
— Селиал се нуждае повече от помощта ти — изгъгна той, щом Шанд хвана ръката му.
Тя се присвиваше на стъпалата пред натрошената врата и сякаш искаше да се отърве от живота, в който не бе постигнала нищо достойно. Шанд понечи да я вдигне, тя обаче изстена жално, сви се на кълбо в нишата и обгърна с ръце главата си. Духът й бе сломен — не бе събрала смелост да се опълчи навреме на Тенсор и сега навсякъде виждаше последствията от това. Едва ли щеше да се опомни някога.
Шанд припряно се премести при следващия пострадал, за да приключи по-скоро тук. Хиляда стъпала по-надолу лежаха Малиен и Талия. Какви ли мъки търпяха?
Огромният чернокож воин Осейон наглед беше невредим. Не владееше магии и не бе опустошен от участие в битката на чародеите, но май беше зашеметен и не желаеше друго освен дълъг сън.
Шанд се наведе над Мендарк. Магистърът го отблъсна и се изправи без помощта му. И той страдаше като останалите, но се владееше толкова добре, че Шанд трудно долови болката му. Магистърът не бе загубил волята си.
— Селиал! — прогърмя гласът му. — Доведи лечителите си, погрижете се за Тенсор. Другите да си събират багажа! Подгответе се да тръгнем утре сутринта. Осейон, ти се заеми с нашето снаряжение. — После добави с по-мек тон: — Игър, ставай. Необходим си ни!
Игър трепна силно. Провалът беше оглозгал самочувствието му и отново го бе обладал неизразимият с думи ужас, че Рулке ще се завърне, по-силен от всякога, и ще покори повторно съзнанието му. Игър би сторил какво ли не, за да се отърве от тази участ. Той се надигна немощно като старец, потресен и сякаш смален. Липсваха част от спомените му — от влизането му в портала до мига, когато Мендарк бе проникнал в ума му и направи… нещо.
— Какво става с мен?
Напразно тръскаше глава в опит да избистри мислите си.
— Когато Рулке е завладял съзнанието ти преди векове, сигурно е оставил отпечатък, подобен на гноясващ цирей, за да те отслаби и да ти внуши страх.
— Спохождаха ме страшни кошмари — призна Игър, все още разтреперен.
— Свършено е с тях — успокои го Мендарк. — Заличих отпечатъка.
Игър го зяпна озадачен.
Шанд пък ги наблюдаваше отстрани и се чудеше. Струваше му се, че двамата са разменили ролите си. Игър тънеше в малодушие, а Мендарк ликуваше. Схватката с Рулке явно го бе прочистила от всички съмнения в собствената му мощ, породени от неуспехите през последната година.