Дори да беше привидно стара и крехка, Фейеламор си оставаше несломима като самата земя.
— Това ти е за последен път! — озъби й се Мейгрейт.
Двете се затътриха заедно през притихналата гора към бивака.
Фейеламор нито й благодари, нито обясни нещо за пристъпа на лудост.
— Каква беда — повтаряше до втръсване, докато Мейгрейт се занимаваше с раните и натъртванията й. — Същинска катастрофа! Обречени сме!
На Мейгрейт й омръзна. Защо да се грижи усърдно за това същество, което макар и обзето от необуздан бяс, се бе опитало да я убие?
— Ами заври се в някоя дупка и умри! — изрева в лицето й. — Колкото по-скоро, толкова по-добре!
Взе паницата, парцалите и ивиците плат за превръзки и заподскача към колибата.
— Какво ти е на крака? — рязко попита Фейеламор с прегракналия глас, който издаваше пълното й изтощение.
— Ти го премаза с камък! — троснато отвърна Мейгрейт. — И се опита да ме довършиш.
По очите на Фейеламор личеше, че споменът за случилото се се пробужда у нея.
— Съжалявам! Седни. Ще ти помогна.
Мейгрейт едва понасяше докосването й, но се застави да търпи. Не можеше да намести костите сама, а по света рядко се срещаха лечители с уменията на Фейеламор. След нейната намеса счупените кости щяха да зараснат бързо.
Мейгрейт седеше на земята и дялкаше патерици от дълги клони, докато Фейеламор наместваше костите и обездвижваше ходилото с дървена рамка вместо гипс. Пипаше безкрайно предпазливо. Дори погледът й беше угрижен, но щом забеляза, че Мейгрейт се е вторачила в нея, веднага си върна привичното намусено изражение.
— Ще носиш това три седмици. После го махни, но внимавай с крака още две седмици. Никакви скокове! След това ще бъде съвсем здрав.
Мейгрейт се опита да ходи с патериците. Рамката й пречеше отвратително.
— Как се чувстваш? — попита господарката й. — Имаш ли сили?
— Зависи какво ще поискаш от мен.
— Да отправим нов зов към фейлемите. — Отчаянието пак се мярна в очите й, но с напрежение, от което тялото й се разтресе, тя успя да възвърне желязната си воля.
— Мисля, че ще издържа — реши Мейгрейт.
Възстановиха мисловната връзка помежду си.
„Халал? Еламай? Гетрен, отговорете ми!“
Смаяха се, че отговорът стигна до тях след миг.
„Фейеламор — долетя като въздишка мисълта, — няма ли край твоята наглост?“
„Еламай, нуждая се от вас!“
„Нуждаеш се от нас… Това е нещо ново. Но ти не си ни нужна. Отричаме се от тебе, Фейеламор! Твоите престъпления посрамиха всички ни.“
„Еламай — примоли се тя, — ние сме необходими на Талалейм. Трябва да намерим пътя към своя дом.“
„Знаем. — Другият глас се засилваше, а Фейеламор отпадаше. — Но няма да е твоят път. Махни се!“
Фейеламор потръпна и ноктите й оставиха червени дъги по дланите.
„Еламай, чуй ме! Случи се беда. Огромна беда!“
„Нима?“
„Поредната й хитрина“ — намеси се друг глас.
Мейгрейт предположи, че е Гетрен.
„Аз проникнах в Хависард.“
„Отворила си портал!“ — невярващо възкликна вторият глас.
„Бях принудена, защото вие отказахте да ме подкрепите.“
„Не дръзвай да обвиняваш нас за злодеянията си.“
„Изслушайте ме. В Хависард намерих една страшна книга, написана от Ялкара.“
Дълга пауза. Първият глас попита остро:
„Що за книга? Какво е написано в нея за нас?“
Мейгрейт настръхна от любопитство. От какво ли се бояха толкова?
„Не мога… не можах да я разчета — призна Фейеламор. — Но и самите писмена ми вдъхват ужас. Напомниха ми за…“
„Не по мисловната връзка!“ — скастри я вторият глас.
Гласовете на Еламай и Гетрен заглъхнаха. Като че фейлемите обсъждаха какво да правят.
„Фейеламор, прибери книгата на най-безопасното място. Защити я с най-могъщата си илюзия. Не ни излагай на тази опасност.“
„Книгата я няма, Еламай. Изтървах я в Хависард и…“
„И?“ — подкани гласът смразяващо.
„Сега е в ръцете на Мендарк“ — изплака Фейеламор.
Отекна беззвучно проклятие. После глас, студен като лед, нареди:
„Чуй нашите заповеди. Не прави нищо, за да не стане бедата по-голяма. Изчакай ни.“
39.
Евенил
Фейеламор седеше разплакана на тревата.
— Най-черният ден в моя живот — промълви тя, когато сълзите пресъхнаха. — Да ме оскърбят така собствените ми сънародници. Това е непоносимо.
Не помръднаха още дълго, но накрая тя се изправи.
— Трябва да отида пак в Хависард.
— Каниш се да нарушиш техните заповеди? — Мейгрейт смяташе, че не я засяга, но й бе станало интересно.
— Те са толкова далеч — оправда се господарката й. — И не знаят това, което ми е известно. Длъжна съм да взема книгата. И то веднага!