Тя запълзя нагоре, като на всяка педя забиваше ножа си в стените. Затътри се до библиотеката и с най-неимоверното усилие на волята в целия си живот принуди портала да се отвори.
Не си го представяше такъв. Пред нея се откри влажна, капеща, почти жива тръба, сякаш я очакваше отворената уста на гигантска змия, от чието небце се стичаше киселина. Проходът изригна лютиви, вонящи на гнило изпарения край нея. Нямаше друг изход.
Фейеламор стисна клепачи, наведе се и някак се промуши в разтърсващия се тунел. Не се надяваше, че ще излезе от него.
— Отнеси ме при книгата на Мендарк! — нададе вой тя.
Порталът изръмжа и я запрати в забравата, но преди да бъде погълната от абсолютния мрак, тя усети как Мейгрейт се мъчи да я върне в долината.
Не успя. Порталът се сгърчи и я хвърли в нищото.
Фейеламор не се бе върнала от Хависард. Колкото и да се радваше на чувството, че се е освободила и преоткрива себе си, Мейгрейт остана в Дънет — оковите на дълга и отговорностите я държаха здраво. Трудеше се прилежно, поднови своите телесни и духовни упражнения, докато не си възвърна най-превъзходното състояние, което можеше да постигне.
Есента отминаваше, а подготовката за пристигането на фейлемите я изправяше пред цяла планина от задачи. Когато се справи и с тях, се зае с портала. Оформи всяка от двете скални игли като обелиск, довърши каменното яйце, даващо й власт над портала, и го нагоди безупречно към същността на реката, пещерата и скалите. Представяше си различни крайни точки на портала и дори отваряше проход към някои от тях. Нито веднъж обаче не се прехвърли — това би я изтощило, а и съзнаваше риска да изчезне от света. Засега нямаше своя цел в живота, нито място, където искаше да отиде.
Откри и слабост в себе си, която все не преодоляваше. Трудно й беше да си изгради отчетлива представа дори за най-познатите места. Отново започна да се плаши от портала.
Дните се редуваха в самота. Снегът се бе натрупал под дърветата, когато Фейеламор се завърна неочаквано. Мейгрейт й се зарадва, защото и нейното търпение вече се изчерпваше в това откъснато от света място.
— Къде са фейлемите?! — кресна господарката й още от другия край на поляната.
— Никой не се е мяркал, докато те нямаше.
Фейеламор изтърва ругатня, а твърде рядко си позволяваше това.
— Напразно съм бързала. Много пъти отправях мислен зов към тебе. Защо не ми отговаряше?
— Никаква връзка не долових — невъзмутимо отвърна Мейгрейт.
Откъде накъде ще поема вината за недостатъците и неумението на фейлемите?
Фейеламор блъсна с юмрук по близкото дърво — още по-неприсъща за нея невъздържаност.
— Има ли храна?
Тя се нахрани припряно, без да сваля раницата от гърба си.
— Веднага ли потегляш?! — възкликна Мейгрейт. — Взе ли книгата? Научи ли нещо за Мендарк или за Игър?
— Новините ще почакат! Надпреварата е в разгара си. Мендарк и Игър са намислили нещо.
Фейеламор се извърна.
— Не се дръж с мен като с дете! — сопна й се Мейгрейт. — Кажи ми какво става по света, иначе няма да ме намериш тук следващия път.
Фейеламор й се озъби, но реши да отговори.
— Насилих портала да ме пренесе при книгата, но той ме запрати от Хависард в някаква тайна библиотека на Мендарк, скрита далеч на юг. Дълго е за разправяне как се измъкнах оттам. Не можах да взема книгата. Мендарк се е появил отново и съм убедена, че е у него. Наблюдавах потайно техния сговор — обясни тя без самодоволство. — Не беше лесно дори за мен.
Осведоми накратко Мейгрейт какво се е случило с Мендарк и Игър, също и с Каран и Лиан. Бродещите разказвачи вече разнасяха тези истории навсякъде в Мелдорин.
— А от планините над Толрайм до мен стигна твърде тревожна мълва.
— Срещнахме се там преди година, когато ти предаде аакимите и пусна гашадите в Шазмак…
— Не ги предадох. Не са от моята раса. Предупредих Тенсор какво ги чака, когато ме плениха, но той не пожела да ме чуе.
— Превъзходно оправдание. После отиде в Толрайм да търсиш сведения за Каран.
— Исках да проуча потеклото й и узнах онова, което ти бе скрила от мен — тя е трикръвна!
— Аз пък не знаех, че тя е трикръвна — натърти Мейгрейт. — А ти предаде аакимите. Стотици загинаха заради тебе.
— Предупредих ги! — гневно повтори господарката й. — И оттогава мина цяла година.
— О, времето заличава вината, така ли?
Фейеламор се престори, че не чува.
— Нещо се мъти край Толрайм на място, наречено Каркарон. Що за зловещо име… Как да се справя и с тази заплаха?
— Ами аз… — започна Мейгрейт.
— Да! Отиди и разузнай какво става. Може би е замесен Рулке. Аз трябва да се върна в Туркад и да взема онази гибелна книга на Ялкара. Тръгни колкото се може по-скоро.