— Ще тръгна — подчини се Мейгрейт.
Господарката й подхвърли през рамо:
— А когато дойдат фейлемите, не споделяй нищо с тях.
По горските пътеки до Толрайм имаше поне петдесетина левги. Мейгрейт вървя десет неприятни дни в студа. Добра се до градчето по здрач и нае стая в единствената странноприемница — голяма постройка от гранит с твърде провинциален вид. Копнееше да се изкъпе, но дървата не стигаха и за огрев. Изми се колкото можа с кана хладка вода.
Преоблече се и слезе в гостилницата. И там цареше оскъдица. Поднесоха й корав хляб и редичка яхния от несъмнено повехнали зеленчуци. Тъкмо обираше остатъците със залък и един накуцващ младеж доближи нейната маса.
— Моля за извинение…
Той свали шапката от главата си и я стисна нервно.
Мейгрейт го погледна. Щеше да е хубав мъж, ако не беше толкова мършав. Едната му ръка бе отрязана над лакътя.
— Вие не сте ли Мейгрейт? — попита той.
— Аз съм — отвърна тя, — но предпочитам да не разправяш на всеки срещнат, че съм тук. Откъде ме познаваш?
— Участвах в битката при Касим миналото лято, когато победихте онези магьосници гашадите и спасихте Първа армия. Името ми е Евенил.
— Аха… Какво те доведе тук, Евенил?
Той се усмихна стеснително.
— Това е родният ми град. Оттук тръгнах да си търся белята. Един ден се озовах в Орист без пукнат грайнт в джоба, записах се в армията на Игър… и ето ме отново тук.
— С какво се занимаваш сега?
— Платиха ми няколко сребърни тара като обезщетение за ръката. Върша каквото ми е по силите. Има твърде много работа дори за сакатите, само дето никой няма пари да плаща. И за какво са ми пари, като с тях почти не може да се купи храна — цените са страшни. Джобът ми пак е празен.
„Вече си мислиш дали няма да умреш от глад тази зима“ — рече си Мейгрейт. Тя бе видяла мнозина като него дори през това кратко пътуване.
— Евенил, я ми кажи — подхвана и го покани с жест да седне срещу нея — познаваш ли моята приятелка Каран Фърн?
— Не, но непрекъснато слушам за нея. Като малък си играех с децата в Готрайм, само че тогава тя не беше там.
— А сега у дома ли си е?
— Не ми се вярва. Чух, че пак заминала за Туркад.
Младежът се умърлуши от притеснение, че не може да й каже нищо полезно.
— Чувал ли си за някакво място високо в планините, което наричат Каркарон?
— Разбира се! Построил го е лудият Басунез. Мога да ви заведа там, ако искате — предложи той обнадежден.
Мейгрейт се замисли и лицето му пак се изопна. Толкова отслабнал нямаше как да доживее края на зимата. „Този човек е загубил ръката си, докато се е сражавал под мое командване. Сега ме моли за помощ. Не мога да му откажа.“
— Ще ми бъдеш водач, но…
— О, благодаря ви!
Хвана ръката й, целуна я и тутакси я пусна изчервен.
— Може би е опасно. Какво се говори за онова място?
— Всеки знае някакъв слух, но сега си имаме по-тежки грижи — какво ще ядем утре.
— Семейството ти тук ли е?
— Нямам близки. Искам да се оженя за едно момиче, ако още е съгласна. Джанит беше моята любима, преди да тръгна по света. Мечтаехме си за своя къща и деца, но за какво съм й еднорък?
— Но ти още си мъж, а и вече си на служба при мен. Отиди да говориш с нея.
— Не, след като се върнем.
— Ето ти три сребърни тара. Купи храна за една седмица, ако намериш, и ела тук утре призори.
Сутринта той я чакаше, носеше раница и торба с най-окаяните плодове, зеленчуци и жито, които бе виждала.
— Нищо по-добро не успях да купя — промърмори Евенил, — а дори за тях ме оскубаха цял тар. — Подаде й другите две монети. — Месо няма никъде.
— Все едно. — Мейгрейт не взе парите. — Задръж ги, току-виж намерим нещо по пътя. Все ми е едно какво ям. Ако се наложи, ще ловуваме.
На хълбока му висеше меч, вързан с парче връв. Неугледно и късо, оръжието имаше нащърбено острие, сякаш го бяха използвали за сечене на дърва, макар че сигурно беше негодно и за тази работа.
Потеглиха към гранитните канари. Той вероятно се досещаше за настроението й, защото вървеше безмълвно, но усърдно подбираше най-удобния път, по който изкачването щеше да е най-лесно. Мейгрейт се въздържа от самохвалство, че е вървяла по трудни пътеки, надлъж и нашир по света. Младежът просто се стараеше да заслужи парите си.
Пълзяха по последния склон на рида, в който бяха изсечени стръмни стъпала.
— По-нагоре — обясни Евенил — има кръгла площадка с каменни седалки. Хората и до днес разправят как лудият Басунез уреждал там кървави представления за зидарите.