— Е, какво научи? — изсумтя тя, щом видя Мейгрейт.
— Рулке е там!
— Сигурна ли си? Как разбра?
— Покатерих се по стената на кулата и го видях през прозореца. Сигурна съм, че беше той. Не забравяй, че съм го срещала. Познах го веднага.
Бесът на Фейеламор се засили още повече.
— Що за глупост! Ами ако те бе забелязал? Нуждае се от такива като тебе повече и от… — Млъкна и се опули към Мейгрейт, като че едва сега бе осъзнала друга, още по-ужасна заплаха. — Защо? — прошепна тя. — Защо е отишъл в Каркарон, щом разполага с целия Шазмак?
— Не мога и да гадая. В Каркарон има голяма мощ. Знам ли…
— А и това място е свързано неразривно с един род. Басунез! Галиад! — Фейеламор се вкопчи в куртката на Мейгрейт и я разтърси. — И кому принадлежи Каркарон сега? Коя живее на един ден път оттам? Коя е трикръвна и има дарбата на усета — тъкмо каквото е необходимо на Рулке?
— Каран — изгъгна полузадушената Мейгрейт.
— „Талалейм, съдбата ти зависи от едната, три в себе си събрала.“
Тази поговорка беше древна, още от времето преди Фейеламор да напусне своя свят.
Тя пусна Мейгрейт и се тръшна на заснежената земя. Мейгрейт тръгна към реката, улисана в догадки каква ли тайна е скрита в поговорката.
Щом тя се отдалечи, Фейеламор промърмори:
— Везната се наклони в моя вреда. Рулке е страшен и сам по себе си. Има ли трикръвна, ще бъде непобедим. — Тя опря чело на скръстените си ръце, но след миг-два се изправи стремително. — От самото начало бях права за Каран. Отдавна трябваше да я премахна.
40.
Вечеря с Надирил
Вечерта Надирил отиде при Лиан с разрешение от Игър да го изведе временно от килията.
— Ела с мен. За много неща имаме да приказваме с тебе.
Отидоха на крайбрежната улица и влязоха в странноприемница, чиято кръчма предлагаше уединение на желаещите. Посрещнаха Надирил с ниски поклони и заведоха гостите в просторна стая на втория етаж. Огнището беше разпалено чудесно. Възрастен келнер им предложи меню, по-дълго от ръката му. Лиан се втренчи стъписан в цените и скришно опипа малкото дребни монети в джоба си.
Смехът на библиотекаря прошумоля като сухите листи, гонени от зимния вятър по улиците на Туркад.
— Аз черпя. Поръчай от всичко най-хубаво, ако желаеш. За мен гозбите не се различават по вкус, но ми е приятно да гледам как им се наслаждават младите.
Когато им поднесоха първото вино в нефритена кана, силно, сладко и гъсто, Надирил се вторачи в Лиан и нареди:
— Сега ми разкажи историята си, без да пропускаш нито една дреболия. И се вслушай в предупреждението ми: различавам истината от измислиците, все едно чета отворена книга. Искам да чуя от тебе правдив разказ, както подобава на летописец.
— Истината е единственото, към което се стремя — увери го Лиан. — Но нощта ще свърши преди разказа ми.
— Имаш ли и други уговорени срещи? — кисело се засмя библиотекарят.
Лиан също изобрази подобие на усмивка.
— Напоследък не ме канят на много места.
— Тогава започвай!
Дълго след като им поднесоха възхитителната супа, Лиан стигна до момента, когато бе стоял пред Синдиците в Шазмак: „Чухме показанията на Каран и те са истината такава, каквато й е известна.“
— Ха! — изсумтя Надирил. — Ясно ми е какво е направила. Никой преди нея не е успявал. Изумителна дарба. Налага се да поговоря и с нея.
— Синдиците нищо не заподозряха.
— За мен обаче хората са като прозрачни. Нали не се изкушаваш да ме лъжеш? Не те съветвам да опитваш.
Лиан долови студената непреклонност под благия му облик, но бездруго не би си позволил да се отклони и на косъм от истината пред великия Надирил.
Той продължи и скоро келнерът ги навести отново, превит под тежестта на огромно блюдо с всевъзможни хапки. Надирил се бе облегнал в креслото си и нито за миг не отклоняваше погледа си от лицето на Лиан. Само веднъж-дваж протегна ръка към блюдото, макар че отпиваше от виното с нескрито удоволствие. По някое време отнесоха и празните чинии от основното блюдо — раци в гъст сос. Лиан ги бе погълнал с удоволствие, без да прекъсва историята. Сега описваше как той и Каран бяха пълзели в пещерите на Банадор.
Предложиха им сладкиши след полунощ.
— Не си ли… уморен? — подхвърли младежът с плаха надежда.
Надирил го бе засипал с проницателни въпроси, но главата на Лиан вече се замътваше. През последните дни не бе спал добре.