— Къде ли са попаднали? — обади се и Малиен. — Дали Рулке ги е запратил право в Нощната пустош?
— Не знам — отвърна Мендарк, — а и това не е най-важното.
— Кое тогава е по-важно? — кресна Шанд.
Толкова се страхуваше за Каран, че му идеше да вие. Но така изобщо не би разколебал Мендарк — човек, нелишен от благост, но закоравял интригант, който и в тази беда съзираше някакви шансове за себе си.
— По-важна е целта, за която са му необходими — невъзмутимо напомни Мендарк. — Е, какво ще правим с Рулке?
— Нека първо налучкаме къде са те сега — предложи Талия, — после ще се опитаме да ги върнем.
— Не! — отсече Игър и макар че се опитваше да бъде спокоен, едно мускулче на лицето му заподскача.
— Какво ти става! — скастри го Мендарк. — Нали ти върнах свободата.
— И имам намерение да я запазя — дрезгаво изръмжа Игър. — Няма да му дам втори шанс.
— Ако знаех, че ще се превърнеш в мишле — прихна Мендарк, — не бих си направил труда да ти помагам.
— Никога няма да разбереш какво преживях… — прошепна Игър.
— Пфу! — Мендарк пак се обърна към Шанд с наглед искрена усмивка. — Как мислиш, стар мой противнико в споровете? Ами ако Каран и Лиан наистина са в онзи капан? Правилно ли е дори да го опитваме да ги измъкнем, или рискът ще е прекомерен?
— Да затворим Нощната пустош! — с неумолимо упорство изрече Игър.
— Трябва да ги избавим, разбира се — възрази Шанд.
— Съгласен съм — подкрепи го Мендарк. — Както и да сме настроени към Каран и Лиан — на мен не са ми безразлични, — да не забравяме, че Рулке е нашият враг. Щом той иска да са в неговите ръце, длъжни сме да му попречим.
— Не е ли клопка това? — Бузата на Игър пак трепкаше. — Може би те са само примамка, за да привлече и нас там.
— Или е така — сви рамене Мендарк, — или наистина са му необходими. Вие какво ще кажете? — Той огледа кръга от лица. — Ще се опитаме ли да върнем Каран и Лиан, или ще бягаме и ще се крием? Предпочетем ли второто, ще се наложи да бягаме бързо и да се крием надълбоко.
— Да се опитаме — промълви Малиен, а останалите един по един повториха думите й.
Мендарк погледна питащо стария си неприятел.
— Проклет да си! — изсъска Игър. — Разбира се, че ще ви помогна — без мен нещо няма да постигнете. Но всичко ще е напразно.
— Да речем, че успеем. Или пък не. После какво? — попита Шанд.
— Ще отворим портал, който да ни пренесе в Туркад — реши Мендарк.
— Можем ли? — усъмни се Малиен.
— Възможно е! Малиен, погребете своите покойници, след това ще поискам от майсторите сред вас да изградят наново портала на Тенсор и да поправят медното огледало. Да се захващаме!
Аакимите изпълниха скръбните си задължения. Трима бяха погубени — сред тях и високият Хинтис, който толкова мразеше Лиан. Смъртта бе заличила свирепия гняв, изпълвал последните му мигове.
Подобната му на вълна коса бе покрита с прах, чертите му бяха застинали в неестествено спокойствие. Само езикът му се подаваше от ъгълчето на устата. Приличаше на огромно дете. Неговият приятел Баситор внимателно изчисти косата му и заедно с още един ааким положи трупа на носилка. Изнесоха телата от Голямата кула по западния мост, към крепостта.
Шанд вървеше улисан подир аакимите. Внесоха телата в стая, от която бяха почистили и последната прашинка. Тук също се виждаха прелестните, чувствени творби, с които бе украсена Катаза. Всички аакими влязоха и затвориха вратата. Шанд само чуваше по някой откъслечен звук от печална мелодия, но не можеше дори да гадае какво правят вътре.
Минаха часове, преди да излязат. Мъртъвците бяха измити и намазани с благоухания, вчесани и пременени в най-хубавите им дрехи. Изнесоха ги от огромната твърдина в тържествено шествие. Носачите слязоха внимателно по каменните стъпала, минаха по равните плочи на широката площадка и поеха по пътека, спускаща се отвъд ръба на платото. Тя се виеше между стърчащи камъни и корени на дървета към малкия павилион, който Малиен толкова харесваше и където между дебелите стволове се откриваше изглед към Сухото море. Тук бяха и Тенсор и Малиен, макар и на носилки. Аспър вървеше последен. Той носеше най-скъпите за всеки от покойниците вещи.
По залез положиха телата между кривите корени на гигантска смокиня. Окичиха дървото с фенери и бдението продължи цяла нощ. Разнасяше се печалната музика на техните инструменти, отблясъците на фенерите придаваха бронзов оттенък на лицата. Всеки съчини и изпя погребална песен. Ниско долу малки конуси проблясваха по периферията на острова, после изригваха и блестящи фонтани от лава озаряваха сухото морско дъно.
В края на нощта сложиха любимите предмети до мъртвите им притежатели, засипаха гробовете и белязаха всеки с малък обелиск. Щом слънцето прати към тях първия си лъч над хоризонта, отекна трикратен зов на рог и те тръгнаха обратно.