Каран пребледня.
— Кой ти каза това?
— Аз — отвърна Надирил.
— Отречи, ако смееш! — разбесня се Игър.
Каран мълчеше.
— Е, отричаш ли? — подкани я Мендарк.
— Не мога да отрека, но…
— В такъв случай съм задължен да се отнеса сериозно към обвиненията на Игър, макар и да ми е ясна истинската му цел — стреми се да прикрие собствените си непочтени деяния.
— Ако не се доверявате на Лиан, защо го допускате на тези срещи? — вметна Надирил. — Ако пък му се доверявате, какъв е смисълът в тези игрички? Виждам, че го превръщате в пешка и всеки от двама ви изкривява истината за собствена изгода.
Разпитаха наново Лиан часове наред, накрая лицето му прежълтя от изтощение и всички в залата искаха на това да се сложи край. Игър не отстъпваше.
— Съдейки по случката в Тулин, той е предал и нас, и Фейеламор на Рулке. Склонността му към измяна е стъписваща. Който е предал веднъж…
Поискаха от Каран да разкаже за онази нощ.
— Няма да ме заставите да говоря във вреда на Лиан.
— Ще те принудим, ако се наложи — възрази Надирил, — макар че предпочитаме да не го правим.
И Лиан се надигна.
— Кажи им, Каран! Нека всичко да излезе наяве! Тогава ще се убедят, че не съм направил нищо недостойно.
Заблуждаваше се. Щом Каран сподели какво е преживяла в Тулин, всички се втрещиха като Шанд. Игър пребледня, в бузата му заигра мускулче.
— Още първия път съм бил прав! Да бяхме го довършили в Сухото море!
— Но защо се държи така?! — зашепна отчаяно Каран на Малиен. — Не разбирам…
— Игър вече е бил обсебен от Рулке — тихичко отвърна Малиен. — Смразява се от ужас при мисълта, че Рулке може пак да се докопа до съзнанието му чрез Лиан.
— Не! — завайка се Лиан и тръгна към Игър с разперени ръце. — Щом искаш, подложи ме на изпитание и ще узнаеш колко се заблуждаваш.
Игър отстъпваше боязливо.
— Назад, изменнико! Стража, хванете този човек!
От двете страни на вратата стояха корави бойци, по-високи и от Осейон. Единият се хвърли напред и награби Лиан за яката. Младежът отскочи назад, дрехата се разпра и той се просна по гръб.
— Какво да го правим, господарю?
— Вижте му сметката тук и сега, пред очите ми! — пискливо извика Игър.
Стражът настъпи Лиан по врата и извади меча си от ножницата.
Преди някой да е шавнал с пръст, Каран запрати безпогрешно кана с вино по едрия мъж. Стъкленият съд го улучи в ухото и се пръсна на парченца. Стражът се катурна през скамейката зад гърба му. Тя счупи друга кана в ръба на масата и се метна напред, размахала назъбеното дъно.
Вторият страж вече държеше меча си, Каран го заплаши със стъклото и той замахна с намерението да й отсече ръката. Надирил изкуцука между тях.
— Оставете оръжията! — отекна прегракналият му рев.
Мъжът се поколеба и погледна господаря си.
— Заповядай му, Игър! — изчегърта гласът на библиотекаря.
— Върнете се по местата си — изсумтя Игър.
Надирил направи властен жест към Мендарк, който се изправи.
— Всичко е оплетено, а ние сме прекалено настървени, за да разнищим кълбото на спокойствие. Отведете го в моите покои, където нито ще навреди някому, нито ще пострада.
— Само през трупа ми! — нададе вопъл Игър. — Отведете го в тъмниците. Най-долу.
Влезе цял отряд уелми, предвождани от Вартила. Хванаха Лиан за ръцете и го извлякоха.
— Няма нужда само твоите стражници да се товарят с това задължение — подхвърли невъзмутимо Мендарк. — И моите ще пазят заедно с тях. — Той плесна с ръце. — Осейон, Торгстед, ще бдите над Лиан на смени. Погрижете се никой да не му стори зло.
Двамата тръгнаха подир уелмите.
Игър кипна, но само с кървава схватка можеше да наложи волята си. Срещата на Съвета завърши, без нищо да бъде решено. Няколко месеца след прехода им из Сухото море те още не бяха постигнали никакъв напредък.
41.
Проклятието на просяка
Двамата уелми стискаха ръцете му така, че го парализираха, но беше излишно. Изтръпналият Лиан дори и не помисляше да се съпротивлява.
Осейон крачеше до него.
— Съжалявам, Лиан… — избоботи той.
Стъпките на малката тълпа отекваха в стените. Слизаха по стълби, вървяха по коридори. Подминаха килиите, където Тилан бе затворил Каран миналата зима, и се спуснаха във влажно подземие с нисък таван, крепен от яки колони. Процеждащата се вода бе осеяла стените с кафяви петна. Тук имаше още много килии, повечето пълни. Мръсни лица надничаха през решетките, вонята изпълваше въздуха като мъгла.
— Какво страшно място — смънка Лиан. — В някоя от тези ли ще ме заврете?