Осейон отвори уста, но не каза нищо. За пръв път му се падаше толкова тягостно задължение.
— Тези килии са за обикновени престъпници — обади се вървящ отзад уелм. — А ти, летописецо, отиваш в тъмниците, запазени за най-пропадналите изменници.
Газеха в слузести локви, слязоха по стъпала, мокри от капеща вода. Долният етаж не беше осветен с факли. Шумът накара някой от обитателите на тъмницата да се развика:
— Помощ! Пуснете ме! Извадете ме оттук!
В пода имаше ръждиви решетки, закриващи квадратни отвори, не по-широки от раменете на Лиан. От следващата дупка се разнасяше гнусна смрад, като че някой забравен нещастник бе умрял вътре. Уелмите спряха при третата решетка. Вартила отключи бронзовия катинар — единственото нещо, което не гниеше и не ръждясваше в това подземие. Друг уелм донесе стълба.
Вдигнатата решетка издрънча, черната яма зейна, напъхаха в нея стълбата. Лиан се опули към Осейон, малко оставаше да повърне от отчаяние.
— Най-добре слез — промърмори войникът, стиснал зъби.
Лиан се смъкна в мрака. Отдолу го блъсна миризма на мухъл, влага и изпражнения.
— Махни се от стълбата! — кресна му уелмът.
Лиан се свлече на колене. Мъчителят му навря глава в отвора, провесил фенера и за малко му даде шанс да огледа къде е затворен. Ямата се оказа широка и напълно празна.
— А така, стой си на колене, ако искаш някога да те извадим оттук.
Издърпаха стълбата, затръшнаха решетката и светлината избледня. Оставиха го насаме с писъците на съседите му. Каменните стени на ямата бяха високи два разтега. В единия ъгъл имаше дупка за отводняване и нищо повече. Ямата вонеше, сякаш е използвана за клозет от хилядолетие. Всъщност това си беше самата истина.
Лиан я обходи и опипа стените навсякъде. Разбира се, нямаше да избяга през дебелите каменни зидове, нито през тясната дупка в пода.
Не можеше да не си спомни историите за затворници, които сам бе разказвал — отравяне на кръвта от ухапване на плъх, окапали ходила и китки, лудост, изтезания и смърт. Не се съмняваше, че Игър е решил да го прекърши колкото се може по-скоро.
След незнайно колко часове горе замъждука светлина.
— Вода, дайте вода! — разкрещя се Лиан.
Фенерът бавно доближи решетката над главата му.
— Време е за вечеря — изсмя се уелмът.
Лиан освирепя. Щом онзи слезеше, щеше да му строши главата с юмруци и да изхвръкне по стълбата. Настрои се да убие всеки по пътя си, за да се махне оттук.
И тогава върху лицето му се посипа дъжд от гъсти едри капки. Някаква кост го удари по темето. Избърса очите си с пръсти, но беше изцапан от главата до петите. Мазното, лъхащо на гнило месиво се просмукваше в дрехите му.
— От пода ли да го ям?! — изврещя той.
Уелмът се подхилваше.
— Моля ви, дайте ми вода! — примоли се Лиан.
— Ближи я от стените! — ехтящо отвърна уелмът и светлината се отдалечи.
Накрая Лиан не издържа на жаждата и започна да ближе варовитите струйки. Гладът го накара и да събере гнусотията от пода. Не можеше да я понесе и стомахът му я изхвърли в отходната шахта. Легна на мокрия под и се опита да поспи.
Събуди се напълзян от хлебарки, събрали се на пиршество с вечерята му. Полазиха го бълхи и въшки, хапеха го навсякъде. Нещо изцвърча до ухото му сякаш от удоволствие. Лиан замахна и мършавият плъх отлетя по пода, но скоро се върна.
Дълго се мъчи, преди да проумее колко е безсмислено да се бори с тази напаст. Хлебарките шумоляха, въшките и бълхите си похапваха на воля от него.
Вторият път го събуди звучно хрущене до главата му. Плъхът се бе настанил на рамото му и обираше насекомите от косата му. По-страшно падение от това не можеше да си представи.
Все си мечтаеше как Каран ще дойде, но окаяните минути се проточваха в часове, те пък в дни на кошмарно унижение, които можеше да отброява само по изсипаните през решетката порции гадни отпадъци. Уелмът се забавляваше, като всеки път успяваше да оплиска Лиан с помията. Каран не се появи. Доскоро щеше да преобърне света заради него, но сега вече не я интересуваше. Беше го изоставила. Лиан си втълпи постепенно, че и тя не означава нищо за него.
Връзката чрез сънищата само подсказваше на Каран колко страда той. Денем и нощем се опитваше да направи нещо, за да го освободи, но усилията й оставаха безплодни. Похарчи и трите златни тела (прилошаваше й, щом помислеше какво би могла да стори с толкова пари) за подкупи, никой обаче не искаше или не смееше да й помогне. Накрая потисна гордостта си и помоли да бъде приета от Мендарк. Забеляза у него още по-голяма прилика с влечуго. Той се държа учтиво, предложи й вино и сладкиши, но беше неумолим. У нея крепнеше убеждението, че Магистърът сериозно се е уплашил от Игър.