Нямаше друг изход, освен да отиде при Надирил. Слугата я пусна веднага. Библиотекарят седеше до огнището с Лилис, която му четеше на глас стихове от дълъг свитък. Джеви беше в пристанището и помагаше на Пендер в ремонта на кораба. Надирил изтъкна на момичето дребните грешки в произношението, ритъма и интонацията, заръча й отново да прочете стихотворението наум и се обърна към Каран.
— Дошла си да молиш за Лиан.
— Обвиненията срещу него са чудовищни лъжи. Как може да им хрумне, че се е съгласил да помага на Фейеламор? Каква нелепост!
— Права си, но прозвуча убедително. Мендарк и Игър толкова се страхуват един от друг, че са готови да вярват и в нелепости. Как е Лиан?
— Не знам. Не ме пускат в тъмниците.
— Сигурен съм, че се отнасят добре с него.
— Аз пък не съм. Чувствам колко е нещастен. Не можеш ли да им повлияеш някак?
— Горкият Лиан! — Лилис припряно остави свитъка. — Толкова мил беше с мен. Знам, че ще успееш да му помогнеш.
Надирил протегна ръка и Каран го издърпа да стане.
— Хайде да го навестим.
Когато старецът, придружен от Каран и Лилис, застана пред потаен вход към подземията на Цитаделата и настоя да види Лиан, започна голямо суетене. Не смееха да му откажат, то се знае, но един от уелмите хукна в една посока, а страж на Мендарк — в обратната.
— Почакайте тук, моля — спря ги друг страж.
Надирил го блъсна непреклонно.
— Заведи ме в килията на Лиан! — прошумоля смразяващо гласът му.
— Той не е в килиите — притесни се стражът. — Отведоха го в долните тъмници.
Старецът изопна рамене вдървено. Бутна войника, който се отдръпна покорно.
— Не можете да… — започна един уелм.
— Махни се от пътя ми, проклет да си! — изгърмя този път гласът на стареца.
Каран се слиса. Подтичваше, за да не изостане от широките крачки на Надирил. Той сякаш бе загубил крехкия си вид. Спускаха се все по-надолу в смърдящите подземия. Стражниците ги следваха припряно.
Тъкмо застанаха над третата решетка и нахълта Мендарк с още половин дузина стражници. Отсреща притичаха двайсетина войници на Игър начело с двама уелми. Спряха пред Надирил с насочени копия. Игър се домъкна подире им.
— Какво става тук? — обърна се сприхаво към Мендарк.
— Канех се да те попитам същото.
— Искам да видя в какво състояние е затворникът — продрано ги осведоми Надирил. — Отворете!
— Той остава тук!
— Отворете, казах!
Игър махна с ръка, един уелм отключи катинара, друг донесе стълбата. Каран изскубна фенер от ръката на страж и направо скочи долу.
— Ох, Лиан… — задави се тя, щом видя засъхналата развалена помия по косата и дрехите му.
Той трепереше. Протегна ръце към него, но Лиан не шавна.
Обзе го неописуем срам, че тя го вижда толкова отвратителен и унизен. Бездруго се бе настроил, че е сам срещу целия свят.
— Не ме докосвай — прошепна дрезгаво и се обърна към стената. — Закъсня. Отдавна трябваше да дойдеш. Не те искам тук сега.
— Не можах. Игър е заповядал да не ме пускат.
Неприязненият глас на Игър долетя през отвора:
— Каран, или се качвай, или остани долу!
Лиан озверя. Всяко мъчение беше още по-противно от предишното. Каран да сподели това падение с него… нищо по-страшно не можеше да си въобрази. Трябваше да се отърве от нея.
— Върви си. Не си ми нужна.
Опря длани в раменете й и я изблъска към стълбата.
— Ще броя до три! — кресна Игър.
Очите й плувнаха в сълзи.
— Лиан, защо ни сполетя това?
Покатери се, без да го погледне повече. Горе блъсна Игър към стената.
— Ще те накарам да съжаляваш!
Той се разсмя.
— Ти дори не можеш да си платиш данъците. Напролет ще си без покрив над главата.
Мендарк не продумваше, само се взираше недоверчиво в Игър и Надирил, като че ги подозираше в някакво съзаклятие.
— Видях достатъчно — изграчи библиотекарят и хвана Каран под ръка. — Доволна ли си?
— Доволна ли?! — прошепна тя.
— Да се махаме! Нищо не можем да направим тук.
Поклони се на Мендарк и Игър, подпря се на Лилис с другата си ръка и тримата бавно поеха обратно нагоре.
Щом излязоха, Каран се тръшна направо в канавката и се хвана за главата.
— Що за кошмар! Не знам кого да моля…
Лилис седна до нея.
— Ела при нас. Надирил ще ти помогне. Нали, Надирил?
Той бе застинал в размисъл.
— Какво?… Да, разбира се. Настани се при нас в къщата. Доста е уютна, доколкото е възможно в Туркад. Ще пратя някого да донесе твоите вещи и багажа на Лиан. И ще си поговорим.
След няколко часа и поредния дъжд от помия Лиан дремеше трескаво на пода. Решетката над него изтрака и квадратната дупка се освети. Разпозна кльощавия силует на Вартила. Пуснаха стълба и той се изкачи непохватно. Не знаеше какво го чака горе. Двама уелми го издърпаха и се намръщиха гнусливо. Осейон и Торгстед лежаха на пода, сякаш спяха дълбоко.