— Къде ме водите? — изхленчи Лиан.
Уелмите се засмяха.
— Да срещнеш съдбата си, летописецо.
Смехът им беше зловещ и страхът му се пробуди. Още в Сухото море Игър жадуваше да се отърве от него, да премахне заплахата, която все му се привиждаше. Замъкнаха го по непознати коридори към задния двор на Цитаделата. Веднага пролича, че е място за екзекуции.
— Не! — писна Лиан.
Уелмите се подхилваха и го дърпаха напред за веригите на оковите.
42.
Ухото
По оскъдната сивкава светлина Лиан позна, че утрото е настъпило съвсем скоро. Той огледа двора за екзекуции — тясно пространство, дълго петдесетина разкрача. Заради високите стени слънчевите лъчи никога не проникваха тук, зидовете и каменните плочи бяха покрити с мъх. Навсякъде по стените висяха окови на вериги. От едната страна имаше площадка, от другата — ешафод от зацапан камък.
Уелм, чието име Лиан не знаеше, го хвърли по лице на плочите. Лиан се озърташе диво в това страшно място.
— Гледай нагоре — подсказа му уелмът засмян.
Веднага съжали, че го послуша. По цялата дължина на двора от стената стърчаха бесилки освен точно над площадката. Бяха двадесет и шест и на всички без последната висяха трупове. Някои явно бяха обсебени много отдавна. Лиан се преви от гледката, но с напъните изкара само малко стомашни сокове.
— Има една за запълване, нали! — подхвърли уелмът. — Ще те провесим на нея след час. Привършвай по-бързо разказите си, летописецо.
Безпомощният Лиан изпъшка, извъртя се, понечи да ритне гадината, но падна. Уелмът се разкикоти противно.
— Брей че опасен затворник! — Долепи го до стената и закопча окови на китките му. — Чакай ме тук — ухили му се през рамо. — Няма да се бавя.
Влезе в Цитаделата и затръшна вратата.
„Чакай ме тук!“ Ама че жалка шегичка. Никъде нямаше да ходи. Имаше късмет, че старият Уистан го убеди да разкаже патилата си. „Не вярвам да го нарекат «Предание за Лиан». Не, ще бъде «Предание за Огледалото», но някой друг ще си припише заслугата.“
Напрягаше се с все сила, само че успя единствено да разрани кожата на китките си. Заваля дъжд, после и суграшица — обикновена туркадска зима. Неведнъж чу вопли по улиците, като че започваха размирици. И това беше присъщо за града. Никой не идваше, а Лиан замръзваше. Компания му правеха само двадесет и петте трупа.
Денят се точеше нескончаемо и още преди края му Лиан прималя от глад. Не се бе насилил да яде боклука в тъмницата и от дни коремът му беше празен.
Следобед вятърът се засили, труповете се клатеха и люшкаха. Довечера и неговото безжизнено тяло щеше да е при тях. Ако бившите му приятели не пожелаеха да платят цената на въжето, щеше да си виси, докато гарваните изкълват плътта, а костите паднат в двора.
Труповете сякаш доловиха представата във въображението му, един се откъсна, останките от главата и тялото тупнаха поотделно на плочите. От ужасната гледка Лиан се разплака за нещастния глупак, навлякъл си гнева на Игър. Плачеше и за себе си.
Скоро врявата на улицата се засили. Чуваше как хора бягат насам-натам с оглушителни викове, но тъй и не схвана какво се е случило.
— Какво да сторя? — вайкаше се Каран.
Терзанията на Лиан кънтяха в душата й и тя не знаеше как да се опази. Връзката със съзнанието му изцеждаше последните сили.
Надирил сръбна от чашата си.
— Игър ще го погуби в първия удобен момент.
— Но защо някой ще се плаши от Лиан? — смутено попита Лилис.
Надирил й обясни сбито.
— Спомни си, че Игър до неотдавна беше обсебен от Рулке. Чак в Катаза се освободи с помощта на Мендарк. Ако Рулке е обсебил Лиан по същия начин, в което се съмнявам, може да го използва, за да прехвърли отново връзка към Игър. Единственият начин Игър да се защити веднъж завинаги е да убие Лиан.
— Нищо ли не би могъл да направиш? — не се сдържа Каран.
— Не знам. Стар съм.
— А нямаш ли… сили? — попита го Лилис.
Надирил прихна.
— Имам, но не са чак толкова страшни, че да шепнеш за тях театрално. Не съм некромант като Мендарк или Игър. Всички тук сме немощни простосмъртни.
— Да де, ама ти ги надминаваш по хитрост — неотстъпчиво заяви момичето, седнало до Джеви при огнището. — Все нещичко ще измислиш, нали?
Лилис бе опознала добре нрава му, както и навика да не казва нищо повече от това, което изискват въпросите към него.