— Сложих ухо на стената до тъмницата на Лиан — промърмори старецът, като че се оправдаваше.
— Ухо? — озадачи се Каран. — За какво говориш?
— Устройство, което подслушва за мен. Ще науча, ако нещо се случи долу. Ще ми го каже устата.
Той сложи на масата миниатюрен модел на магарешка муцуна. Лилис се наведе.
— Нищо не чувам.
— Значи никой не вдига шум в тъмницата.
Каран и Лилис се бяха вторачили в „устата“, но тя не издаваше звук сякаш на инат. Един слуга поднесе обяд. После седнаха до огнището с чаши жълтеникав чай, когато зад тях се разнесе глас като слабичък магарешки рев:
— Помощ! Измъкнете ме!
Каран се надигна вихрено и се поля цялата. Устата говореше, без устните да помръдват. През виковете чуваше и плющенето от сандалите на двамина уелми.
Ставите на Надирил изскърцаха, докато се изправяше. Лилис зяпаше в почуда устройството. То издаде тихичък трясък — в тъмницата отваряха решетката.
— Излизай! — заповяда писукащо подобие на гласа на Вартила.
— Къде ме водите? — умоляващо попита Лиан.
Стъпките се отдалечаваха по коридора.
— Къде отидоха?! — наежи се Каран.
— Не знам — промърмори Надирил. — Лилис, ще ми донесеш ли наметалото? Ти чакай тук — нареди той на Каран.
— Ще дойда!
— Не бива. Аз мога да отида в Цитаделата по каква ли не работа, но ако ти си с мен, Игър ще ни заподозре, ще му хрумне, че знаем нещо. Подготви се да избягаш от Туркад незабавно. Лилис, ти идваш с мен, може да те пратя с вест. Ела и ти, Джеви.
Тримата излязоха. Каран избърса панталона си, подреди раницата си и я сложи до тази на Лиан. Седна да чака. Боеше се каква ли вест може да получи.
Разстоянието от къщата, където се бе подслонил Надирил, до Цитаделата не беше голямо. Запътиха се към главния вход.
— Нищо не казвай, преди да сме влезли — заръча той на момичето. — И нито дума за ухото.
— Добре. — Лилис стискаше ръката на Джеви и се сгуши до него, когато минаваха между грамадните стражници. — Ще избавиш ли горкия Лиан?
— Не знам, дете — тежко отрони старецът. — Нека първо го намеря.
Качи се в канцеларията на Мендарк, без никой да му попречи. Разказа на Магистъра какво е научил, но не и как.
— Така ли?! — кресна Мендарк и креслото му отлетя назад към стената. — Отвели са Лиан някъде? И са убили Осейон и Торгстед?
— Може би не са ги убили, но са намерили начин да ги обезвредят.
— Игър прекалява! — побесня Мендарк и закрачи възбудено из стаята.
— Смъртен страх от Рулке помрачава всеки негов миг.
— Как да спася Лиан? Той ми е нужен. Игър разполага с цели армии, а аз — с шепа стражници.
— Създай му проблеми, които ще погълнат цялото му внимание, докато аз намеря Лиан.
— Но как? — мърмореше си Мендарк. — А-а, сетих се. Ти върви и остави това на мен.
Щом Надирил излезе, Мендарк извади кълбото от черен опал и пръстена от седем части, с които бе проникнал в Хависард. Докосна кълбото, кристалът светна, а пръстите му заопипваха пръстена.
Надирил погледна нагоре към прозорците. Въпреки затворените капаци видя как стаята грейна отвътре във всички цветове на дъгата. Усмихна се и продължи нататък.
След броени минути покривът в щаба на Игър пламна, запалиха се казармите на Първа армия и дори една част от Цитаделата. Разгоряха се загадъчни пожари на още половин дузина места, важни за отбраната на града. В Туркад плъзнаха слухове за нашествие на гашадите. Хората по улиците пощуряха и всички войници на Игър не стигаха да ти усмирят.
Преди изгрев резетата изстъргаха и в двора за екзекуции влезе Вартила. Поне приличаше на Вартила, макар по-висока и с по-бавни движения. Лиан вече беше неспособен да се плаши и само гледаше безучастно как сваля оковите от ръцете му.
— Ти ли дойде да ме бесиш?
Вартила го накара да се подпре на рамото й.
— Не!
В светлината на фенера изражението й беше по-сурово от всякога.
— Тогава кой…
Вартила понечи да се усмихне, но гледката беше по-страховита и от мусенето й.
— Свободен си. Ще те отведа при Каран, която чака до градската порта.
— Помилваха ли ме? — ахна Лиан. — Това да не е някаква жестока шега?
— Нямам време за шеги. Доста се забавих, докато те открия. Съжалявам. Наметни се с тази роба и си сложи качулката. Никой не бива да те види.
Повече не продумаха. Промъкваха се по улици, гъмжащи от изпаднали в паника хора и войници, които напразно се стараеха да възстановят реда. Всеки от тях познаваше Вартила по лице и се отдръпваше от пътя й. Лиан дори не се чудеше какво се е променило. Преди да се доберат до портата, страхът му прегоря в безмерна ярост, каквато не знаеше, че може да изпита.