Каран се сви на пода пред огнището и към края на нощта се унесе. Не след дълго някой я раздруса.
— Събуди се! — настоя Лилис. — Готова ли си за тръгване?
— Да. Лиан на свобода ли е?
— Не знам. Трябва да те заведа до западната порта. Хората се развилняха по улиците, половината град гори. Разправят, че гашадите са се върнали. Ще внимаваме по пътя.
Каран, Лилис и Джеви излязоха в неприятната нощ. „Омразно място!“ — фучеше безмълвно Каран и си мечтаеше за Готрайм. Лилис ги заведе невредими до портата и там чакаха цял час под мокрия сняг и вятъра. Преди зазоряване от мрака се показа висока фигура, забулена като по-ниския силует до нея. Дрезгавият глас обаче ги успокои, че пред тях е Надирил.
— Тръгнете на мига — заповяда той и избута Лиан към нея.
— Как излезе на свобода? — попита го Каран. Лиан беше в такова състояние, че изобщо не отвори уста. — Какво ще направи сега Игър? — обърна се тя към Надирил.
— Мендарк му създаде предостатъчно грижи тази нощ. Отвън ви чакат коне. Заминавайте!
Каран си знаеше, че и за бягството ще има разплата, но сега това беше без значение. Нали Лиан беше свободен! Благодари на Надирил и ококорената Лилис, а после забързано излязоха през портата.
В душата на Лиан гноясваше такава рана от Туркад, че той се затвори напълно в себе си. В редките мигове, когато забелязваше света наоколо, проявяваше единствено ледена злоба към всекиго и всичко. Каран често се опитваше да научи какво е преживял, но той искаше да говори.
— Никой не ми вярва, защо и на мен да ми пука за някого?
— Ако не бяхме аз и Надирил, щеше да си мъртъв! — ядоса се тя.
— По-добре да бях умрял.
Каран не знаеше какво да прави. Не искаше да му се умилква и също потърси убежище в мълчанието. Колкото и да се стараеше, не можеше да извади трънчето на съмнението. Може би все пак той бе подвластен на Рулке или на Фейеламор… или и на двамата, колкото и нелепо да изглеждаше.
Лиан лесно долавяше двойственото й отношение и не искаше да прави дори нищожна стъпка към нея. Пропастта между тях зейна още по-широка.
Няколко дни яздиха в кишата, като непрекъснато се озъртаха за потеря, но накрая пристигнаха в Готрайм. Нямаше нито изход, нито отговори, всичко си беше както през лятото. Само мълвата за Каркарон се разнасяше. Мнозина виждаха гашадите да пренасят огромни товари от Шазмак. Подготвяха нещо, но какво?
43.
Обсебване
В Готрайм аакимите бяха напреднали много с възстановяването на имението. Три допълнителни стаи бяха обитаеми, скоро щяха да довършат още няколко.
— Ще ми се да имам място, където да работя на спокойствие, ако може да се уреди — благоволи да каже Лиан, когато пристигнаха.
Изгледа я безизразно, сякаш пред него имаше гипсова статуя.
Тя кимна, все едно и за нея нямаше значение. Настани го в две стаички. Намираха се в по-пострадалото крило, но бяха долепени до старата сграда и нямаше да му пречи шумът от работата в другия край, нито шетнята в отсрещното крило и централната част на имението.
Времето и димът от огнището бяха придали на дървената облицовка цвят на кафе. Спалнята имаше прозорче, но сумрачният кабинет пасваше напълно на мрачното настроение на Лиан и той се свираше там, тънеше в униние или пишеше до слабичкия огън.
Каран го навестяваше по един-два пъти на ден, за да му занесе нещо за ядене — Лиан отказваше да се храни с останалите в трапезарията. Всеки път го заварваше до огнището, макар че то често не беше разпалено. След няколко дни обитателите на Готрайм охотно забравиха за присъствието му, което сякаш хвърляше бледа сянка върху всички.
Следващите няколко седмици бяха спокойни, но не и за Каран. Затвореше ли очи, представяше си Лиан прегърбен в студената стая, всеки път по-кльощав и измъчен. Трудеше се като обладан от зли духове… и може би в това се криеше обяснението. Денем и нощем пишеше, ставаше да крачи из стаята и пак сядаше да пише. За нея той се превръщаше в непоносимо болезнен проблем. Накрая тя стигна до единствено възможния изход — прекъсна напълно мисловната връзка, която бе подновила в Туркад.
Лиан лежеше в мразовитата постеля и начесто се будеше от студа и черните мисли. Посред нощ го разсъни (или така му се стори) познат глас в главата му, всъщност едва доловим шепот.
„Ей, летописецо! Радвам се, че мога пак да ти говоря. Подготви се. Скоро ще те призова…“
Седна задъхан, но гласът заглъхна насред изречението. Треперещите му ръце най-сетне запалиха свещта — в стаята, както винаги, нямаше никой друг.
Разбра, че повече няма да мигне тази нощ. Извади бележките си и се зае със сказанието, но прахоса часове, преди да се съсредоточи в работата си. Спомените за Рулке се връщаха упорито в ума му.