Боеше се, че Каран ще разгадае новите кошмари по очите му и пак ще го заклейми. Тя обаче беше постоянно заета. Не я видя през целия ден.
След две нощи Рулке го потърси отново.
„Летописецо…“ Зовът беше толкова силен, че на Лиан му се привидя неговото лице в мрака.
„Подготви се. Възстанови връзката с Каран и ми я доведи.“
— Няма да дойда — изрече Лиан в празната стая. — Нито пък тя.
„О, ще дойдеш…“
Гласът изчезна. Зъбите на Лиан затракаха. Не издържаше нито на мрака, нито на мисълта, че Рулке ще го тормози занапред. Не смееше да говори с Каран за това. Сърцето му за малко щеше да спре, щом осъзна колко неистово се стреми Рулке да наложи властта си над нея. Рулке отново го използваше, за да се добере до Каран.
Бяха изминали седмици от бягството им от Туркад. Каран помагаше в подмяната на керемиди, които бурята бе издухала от покрива предната нощ. Изведнъж забеляза двама ездачи на пътеката, утъпкана в снега. Обзе я безнадеждно предчувствие. Поначало си знаеше, че спасяването на Лиан само отлага разплатата — Игър нито забравяше, нито прощаваше. Избърса мръсните си ръце в работните дрехи и се смъкна по стълбата. Оказа се обаче, че трябва да посрещне Мендарк и Талия. Магистърът изглеждаше по-бодър, макар че и сега очите му проблясваха хищно.
— Дойдохме да научим какво се мъти в Каркарон — каза и той.
— Той идва с тази цел — подчерта Талия. — Аз си изпълнявам обещанието, а ти можеш да ми покажеш родния си край.
— Лиан още е тук — осведоми ги Каран нервно.
Изобщо не знаеше какви са истинските намерения на Мендарк спрямо него.
— Знам! — ухили се Магистърът като акула. — Забрави миналото. Игър е виновен за онова недоразумение.
Недоразумение ли?… Каран не си позволи да омекне от сърдечността му, напротив — кипваше полека от нехайното му безразличие към оскърблението, нанесено на Лиан. Но все пак той беше Магистърът, а тя — почти разорено нищожество. Каран се усмихваше на гостите, настани ги на топло и се погрижи за угощение. Мендарк не попита повече за Лиан и рано сутринта потегли към Каркарон.
— Какво става? — избълва Каран едва ли не в първия миг, щом остана насаме с Талия. — Всеки ден очаквах хора на Игър да ни се стоварят на главите.
— Засега си има по-неотложни грижи — на юг започнаха кървави бунтове. Миналата седмица е изтеглил повечето си войски от Банадор. А и Лиан е далеч от Туркад, няма защо да се плаши толкова от него.
Каран се радваше, че Талия е с нея, защото както близостта й с Лиан бе пропаднала главоломно, така приятелството й с тази жена избуяваше още от Фаранда. На Талия с нейния благ и ведър нрав можеше да се разчита винаги.
Времето се задържа меко и двете не се свъртаха вътре. Отидоха при любимия водопад на Каран, замръзнал в поредица от ледени каскади като стъпала, издълбани за великан. Отбиха се и при горещите извори в отсрещния край на долината. Често отиваха в градините, мереха местата за бъдещите лехи и забиваха колчета в коравата земя, за да е готово всичко за пролетта.
В нощта дебнеха очи, погледът им пареше като жарава. С изнизването на часовете те се взираха все по-често от мастилената тъма.
Лиан се надигна като ужилен, опипа за огнивото, но го събори от масата. Щракаше напразно — кремъчето се бе търкулнало някъде.
По-скоро почувства, а не чу развеселено кискане.
„Стига си се мъчил с тази свещ, момче. Аз съм светлината, от която се нуждаеш.“
Едновременно с думите жълтият восък на свещта грейна отвътре и стигна до такава яркост, че Лиан заслони очите си с длан.
„Време е, друже мой. Събуди Каран и я убеди да свърже мислите си с твоите. Побързай, ужасно се уморявам, когато се опитвам да стигна до ума ти.“
— Не мога — прошепна Лиан.
„Не можеш или не искаш?“
Лиан се сети, че Рулке не знае нищо за раздора между него и Каран.
— Твоето нахлуване в Тулин едва не ми струва живота.
„И аз пострадах, летописецо. Цяла седмица не можех да вдигна ръка, след като Каран прекъсна връзката толкова безмилостно.“
— Сега никой не ми вярва, дори тя, а Игър ще ме затрие при първия сгоден случай. Вече се опита.
В главата му зазвъня тишина, Рулке размишляваше. После гласът му закънтя настойчиво:
„Доведи я в Каркарон. По-скоро!“
— Няма да дойда! — отсече Лиан. Каквото и да му струваше, щеше да опази Каран от Рулке. — Отказвам! Отричам се веднъж завинаги от тебе!
Връхлетя го болка като от шип, забил се в мозъка му. Мъчението секна със страдалчески вопъл от Рулке и Лиан тупна в несвяст на пода.