Нещо разтърсваше рамото му и го извличаше от прекрасния сън, в който никой не го караше да страда и не господстваше над него. Очите му се завъртяха и видяха новото зло, надвиснало в живота му — Мендарк.
— Не-е… — опита се да пъхне глава под възглавницата. — Р-р-рулке…
Тялото му се скова в конвулсии, на устните му изби пяна.
Мендарк възприе признаците като наказание, с което Рулке даваше урок на непослушния си слуга, и вложи нова мощ в заклинанието си. Лицето му беше като изрязано от лед.
— Какво искаш от мен?! Няма ли да ме оставиш на мира?
— Петнадесет години плащах, за да се изучиш в школата — давеше се от злоба Магистърът. — Плащах за гозбите и виното, за развратните ти похождения. Сега и ти ще ми послужиш за нещо, колкото и да си покварен.
Лиан се мяташе на леглото. Мендарк се взираше в изцъклените му очи.
— Няма да ти позволя да съсипеш последните години от властването ми…
Не прекъсваше натиска, докато не превърна Лиан в буца плът с лишено от всякаква мисъл изражение. Не постигна нищо. Накрая, измъчен почти колкото жертвата си, той се тръшна в собственото си легло. Поиска да пратят Талия при него, но тя бе излязла да поязди из долината с Каран и щеше да се върне чак на другия ден.
Лиан не се събуди до вечерта, ако това изтезание можеше да се нарече сън. През нощта Мендарк дойде в стаята му за трети път. И този път кошмарът сякаш нямаше край.
Каран се прибра късно и когато донесе вечерята на Лиан, завари закуската му недокосната. Той спеше неподвижно. Не й направи впечатление, защото често се случваше Лиан да не сложи залък в устата си по цял ден. Уморено се помъкна към постелята си.
Другите му посетители не пропуснаха да дойдат посред нощ. Повтори се същото както преди, но още по-страшно.
Следобед на другия ден Каран и Талия седяха пред огнището в дневната — малка стая с изглед към двора през тесните прозорци. В ясен ден се открояваха и високите планини, но сега неуморният вятър лепеше снежинки по капаците, закрили малките стъкла. Само крайният прозорец пропускаше светлина.
Каран подпираше тефтер на едното си коляно. Ту пишеше усърдно с молива, ту се взираше унесено в пламъците или през прозореца.
Във воя на вятъра се вплете писък.
— Това пък какво беше? — промърмори Каран и се почеса по шията с молива.
— Вятър, нищо повече — успокои я Талия, но се изправи пъргаво и излезе.
На Каран не й се занимаваше с плановете за имението. Откакто си беше вкъщи, всички се трудеха до изнемога в името на оцеляването и все не й оставаше време. Сега го имаше, но колкото и упорито да пропъждаше от мислите си света, той някак се вмъкваше в ума и отново. Лиан също.
Не го бе виждала буден, откакто Мендарк се бе върнал от Каркарон. Все го заварваше спящ. Бяха разменили няколко думи преди три дни. Откакто се бе върнал Мендарк… Моливът падна от пръстите й. Защо си бе позволила да бъде толкова сляпа?! И отгоре на всичко бе прекъснала мисловната връзка, чрез която наблюдаваше Лиан.
Из къщата се разнесе див крясък. Каран се надигна, разпилявайки моливи и книжа. Вратата се удари в стената.
— Ела веднага! — заповяда Талия и пак изтича по коридора. — Лиан май има пристъп, но вратата е залостена.
Заедно блъснаха вратата с рамо и я изкъртиха. Каран се промъкна пред Талия. Лиан лежеше на хълбок, присвил колене към гърдите си, стиснал юмруци. Мършавият Мендарк се бе надвесил над него като орел над заек. Каран усети мигновено и особеното присъствие на Рулке.
— Как смееш… — изсъска тя.
— Ти дори не знаеш какво става в собствения ти дом! — сопна й се Мендарк. — Изтощих се до смърт, докато се опитвах да го изтръгна от лапите на Рулке.
Каран впиваше поглед ту в него, ту в Лиан.
— И защо не ми каза нищо?
— Защото те нямаше! Рулке се свързваше с него през последните две нощи, поне в това съм сигурен, но е започнало отдавна. — Мендарк залитна и напипа стола. — Как си могла да стигнеш до такова нехайство? Нима не виждаш и онова, което е под носа ти?
Каран наведе глава засрамена.
— Какво си му направил? — прошепна, загледана през сълзи в Лиан.
— Опитах се да прочистя съзнанието му от принудата. Напразно. Рулке е прекалено силен.
— Убиваш го… — изхлипа Каран.
— Цената не е висока — бездушно подхвърли Магистърът.
— Ах, ти… — Езикът й се оплете, но ръката й докопа тежката маша, подпряна до огнището. Талия я хвана навреме. — Махай се от къщата ми! И не се връщай! Стъпиш ли още веднъж на моя земя, ще те убия!
Омаломощеният Мендарк нямаше желание нито да спори, нито да й се опълчи. Блъсна я презрително и излезе.