Каран беше решена да опита, но трудно овладяваше капризната си дарба.
На следващия ден Талия идваше да види как са на всеки няколко часа. Към края на следобеда пролича ползата от сънотворната отвара, Лиан като че се възстановяваше.
— Постигна ли нещо с връзката?
— Не мога да стигна до съзнанието му.
Талия дойде и сутринта. Не завари нито Каран, нито Лиан. Помисли, че той е на път да оздравее, щом е станал да се разходи. По пладне попита Рейчис къде са отишли.
— Каран и Лиан излязоха много рано. Нямало да се върнат няколко дни.
— Излязоха?! И къде отидоха?
— Не знам. Тя остави бележка. Нещо лошо ли се е случило?
Талия прочете кратката бележка: „Лиан и аз няма да сме тук през следващите дни, но ще бъдем наблизо.“
Тя се втурна навън. Падналият наскоро рехав снежец не скриваше следите им — те прекосяваха двора и продължаваха отвъд каменната ограда към пътеката, водеща до Каркарон и Шазмак. Тръгна по дирите им, колкото да се увери в посоката, и после се отправи през дълбоките до колене преспи към Толрайм, за да намери Мендарк.
44.
Безумно решение
Бдението на Каран продължи цял ден — държеше ръката на Лиан, галеше челото му или се опитваше да го храни. И през цялото време се стараеше да достигне съзнанието му. Струваше й се, че сега той е по-добре. Само веднъж имаше пристъп, но по-слаб и кратък. Няколко капки отвара от макови семена пак го върнаха в целителния сън.
Толкова пъти се провали в опитите си да създаде мисловната връзка, че продължи усилията си и през нощта въпреки съвета на Талия. Лежеше прегърнала Лиан. Стаята притъмня като катран. Каран нямаше желание да пали фенер. Мракът може би щеше да улесни усилията й.
Внезапно усети, че той се взира в нея, а във въображението си го видя да протяга с копнеж ръцете си към нея. Докосна образа му.
„Защо ме изостави?“ — дочу тя далечния му глас.
„Толкова съжалявам…“
„Много съм слаб. Дръж ме!“
Сега тя стоеше на ръба над огромна черна пустота, сякаш бе на някоя от канарите, спускащи се на тераси към Сухото море. Лиан беше самотна точица в другия край на бездната. Изнизваха се години в безцелно и безплодно дирене, но никой не намираше пътя към другия.
В мрака се появи светлинка и тя го зърна отвъд пропастта, дребничък като мравка, грейнал като много далечен фар. Обърна глава към нея и в този миг докосващият го лъч се преобрази в острие, после и в жезъл, прострял се над пустотата. Той посегна към опъната в пространството нишка, сиянието се плъзна по нея и показа пътека.
Лиан направи първата крачка. Каран забеляза, че пътеката стига до нея. Затаи дъх, събра смелост и пристъпи. Пътеката се люшкаше под краката й, тя разпери ръце, за да пази равновесие, и видя как Лиан прави същото — фигурка като от клечици в безмерната далечина.
Напредваше крачка по крачка, той повтаряше движенията й, но по средата пътеката се скриваше в тъма. Поне десетина пъти Лиан се олюля и едва не падна, а Каран захапваше пръстите си, за да не писне. Пращаше му по мисловната връзка насърчение и обич, той се задържаше на ръба и продължаваше към нея.
След цяла вечност мракът по средата се сви до кълбо, не по-голямо от хамбар, а Каран усети как ужасът застърга по гръбнака й. Не беше чак оглушително предупреждение от дарбата й, тя обаче се запъна насред крачка. Тънката пътека под нея се разтресе.
В главата й се разнесе врява от слети гласове и отделните думи се губеха. Изведнъж чу и вика на Лиан, но долови само името си. Не знаеше дали й казва да се пази, или я моли за помощ, защото в този миг из бездната отекна нисък звук и заглуши всичко друго.
Трусовете се засилваха, Лиан се подпря на колене и длани. Но в прилив на дързост, който Каран нямаше да забрави до последния си миг, той се закрепи на призрачната пътека, сви шепи около устата си и изрева с все сила.
До нея обаче не стигна нищо. Черното кълбо в средата поглъщаше звуците. Лиан се люшкаше, Каран се втурна към него в безнадежден стремеж да го хване, преди да е паднал.
Тъкмо да се хвърли през кълбящия се мрак, слухът й различи ехо от поредния крясък на Лиан:
— Върни се!
Тя заби пети в пътеката.
— Връзката…
Какво искаше да й подскаже? Не схващаше останалото. Нима искаше да заздрави мисловната връзка? Семенцето на недоверието отново покълна в душата й.
Черният облак се издуваше и свиваше като туптящо сърце. Тя пристъпи нерешително.
Този път ехото беше немощно, но нямаше как да сбърка неистовата настойчивост в гласа на Лиан: