— Прекъсни връзката… веднага!
И тогава видя как го събаря удар на невидим огромен юмрук. Коварство! Тя се завъртя и побягна. Тясната хлъзгава пътека се превърна в стръмнина, губеща се в тъмата. Често само се досещаше къде да опре крак. А сянката напираше зад нея, още малко и щеше да я догони.
Каран тичаше както никога досега. Почти се добра до върха и се препъна. Измъкна бясно крака си от щракналата черна уста, пропълзя нагоре, скочи, отхвърли я някаква гъвкава повърхност — така въображението й си представяше връзката — и се търкулна по-надалеч от ръба. Вече нищо не я застрашаваше.
Задъхана прекъсна връзката, преди да й бъде отнета властта над нея. „Рулке ми бе поставил капан…“ Опомни се в леглото си, плувнала в пот, а сърцето й биеше толкова диво, че чуваше пулса си.
Лиан също се тресеше. Бе ококорил очи, макар че не я виждаше.
— Няма! — ломотеше той. — Ще умра, но няма да ти позволя да я заловиш.
Клепачите му се спуснаха. Заспа.
А тя прозря най-сетне. Предател не би постъпил така, освен ако Лиан не беше дяволски хитроумен. Каран обаче го познаваше. Нима всички го бяха охулили незаслужено?
Хвана го за раменете, извика името му, но той не се събуждаше. И Рулке не натрапваше повече присъствието си. Лиан като че си отдъхна. Тя запали фенера, залости вратата, сряза въжетата на ръцете и краката му, накрая пак се пъхна в леглото и го прегърна.
Та той замръзваше! Изхленчи тихичко в прегръдката й и тя притисна главата му към гърдите си. По-сигурно от всякаква мисловна връзка тялото й го уверяваше, че е обичан и нужен. Лиан въздъхна и заспа кротко.
Някой натисна дръжката на вратата, постоя и се махна. Каран дремеше, сепваше се, пак се унасяше, но сънищата й бяха мирни. Изведнъж отвори очи и усети, че Лиан е буден до нея. Още беше съвсем тъмно.
— Лиан…
Той не отговори, но пръстите му се плъзнаха по носа, веждите, бузите й. Тя хвана ръката му и я притисна към устните си.
— Кажи ми какво се случи. Искам да чуя всичко!
Лиан пак въздъхна и си дръпна ръката.
— Ти не пожела да ми се довериш. Предпочете да слушаш Шанд, а не себе си. Каква обида… Откакто той се върна в Тулин, ти изобщо не би се вслушала, каквото и да ти обяснявам.
— Извинявай… — Как да изрази с думи срама си? — Не биваше да отстъпвам, макар че той не ми остави друг изход. Но ако се беше видял онази нощ… изглеждаше страшно.
— Знам, вече си спомням. Тогава всичко уж беше прекрасно и правилно! Но щом Рулке се опита да те призове, разбрах какво прави.
— Да призове мен?!
— Започна се още в Нощната пустош, след като ти ме… остави там. Спомените ми се проясниха едва преди няколко дни. Знам, че изпитвах ужасна болка, а той заповядваше: „Някой ден ще те призова и ти ще дойдеш да ми кажеш каквото знаеш. Ако Каран е оцеляла, ще доведеш и нея, защото тя ми е по-необходима от тебе.“ И пак болка. Отначало в сънищата имаше само голословни заплахи. Изглежда не може да проникне в ума ми по друг път. А през нощта в Тулин… какви обещания! Но почувствах и скритата надълбоко опасност. Тогава той започна да си присвоява връзката.
— Защо не ми обясни?!
— Подслушах какво си говорихте с Шанд. Ти се съгласи да ме смяташ за твар, обладана от Рулке.
— Не можеш да си представиш как ме разкъсваше това отвътре — прошепна Каран.
— Знам обаче какво ми беше на мен. Шанд твърдеше, че съм изменник, и ти не възразяваше, макар да ти е известно колко е предубеден. Той настрои всекиго срещу мен. И накрая Мендарк ще ме довърши, ако Игър не го изпревари. Двамата са от един дол дренки.
Яростта пак напираше у нея.
— Мендарк не е тук. Изгоних го.
— Наистина жадувах за онова, което Рулке ми предложи, но не толкова, че да му дам и тебе. Никой не ме подкрепи. Само ме оплюха и осъдиха. А вие двамата с Шанд бяхте толкова уверени в правотата си. Всеки ме презираше, но не и Надирил. Как ти щукна, че ще сключа сделка с Рулке? Аз съм зейн! Поел съм горчивата поука още с майчиното си мляко. Не отричам, че предложенията му бяха примамливи. Но не бих склонил ти да си отплатата. А Игър ме заряза в двора за екзекуции при двадесет и петима мъртъвци. Без храна и вода, само в компанията на разклащани от вятъра трупове. Можеш ли да проумееш какво преживях? В онзи двор започнах да разбирам кои са истинските ми врагове.
Съкрушената Каран признаваше, че всичко, казано от него за нея, Мендарк и Шанд, е вярно. Но друга част от съзнанието й нашепваше: „О, да, колко сладко редиш думите, но това ти е занаятът, ако ще и Рулке да не ти ги слага в устата…“ Как да му повярва?
— Какво искаше той от тебе?
— Ясно е, че не иска мен, а тебе! Притежаваш някаква дарба, за която не подозираш, а тя е жизнено важна за постигането на целите му.