— В Каркарон!
Пръстите му се вкопчиха в палтото й.
— Нищо по-тъпо не съм чувал от устата ти.
— Имам ли избор? Нима трябва да протакам, докато прати гашадите? А дори да избягам, те пак ще опустошат долината при претърсването.
— И какво смяташ да правиш като отидеш в Каркарон?
Каран се двоумеше. „Бъди откровена с него…“
— Не знам какво ще правя. Ще се пазаря с Рулке, за да те освободи.
Както и да я разубеждаваше Лиан, тя не се отказваше. Силата на духа и го стъписа.
— Ама че си глупачка… Но аз съм още по-голям глупак от тебе. Идвам и аз.
— Дрън-дрън. Какъвто си немощен, няма да стигнеш и до оградата.
— Идвам — натърти Лиан, — ако ще да ме носиш на гръб догоре.
Тя се разсмя до сълзи, после заплака. Целуна го по устните.
— Върви да се облечеш топло. Ще те чакам.
— Току-що доказа, че не бива да ти вярвам. Ела, ще седиш на леглото, докато се обличам.
Каран се ухили и послушно се върна в спалнята. Лиан трупаше по тялото си пласт след пласт вълна, навлече и дебело палто с подплата, а отгоре се покри с наметало от промазан брезент. Накрая седна да си почине.
— Ще ми помогнеш ли с ботушите? — помоли прегракнал.
— Що за жалка двойчица сме… — поклати глава Каран и се наведе да вземе ботушите.
Сложи и в неговата раница сушени продукти от килерите. Пак си напълниха коремите с топла супа от големия казан. Гладът на Лиан се изостри изведнъж и той изгълта още една паница. През това време Каран написа бележка на Рейчис, напълни голяма манерка със супа и я пъхна в сгънатия си спален чувал. Накрая излязоха сред снега и вятъра. Всеки криеше ужаса си от предстоящото в усамотения Каркарон, построен от един луд.
45.
Каркарон
— Наистина не съм правила по-страшна тъпотия — призна си Каран, щом нагазиха в снега.
Лесно прочете безмълвното потвърждение в очите му. Най-неочаквано бяха върнали близостта си. Лиан пъхна ръката си при нейната в подплатения джоб. Три часът през нощта. Небето беше закрито от ниски облаци както през целия месец.
Поеха по пътеката, излизаща нагоре от долината. Кучетата се разлаяха, но Каран им изшътка да млъкнат. Имаше малко нов рехав сняг, а под него — твърда кора от топенето преди няколко дни. Пътеката завиваше по северния рид и там вятърът бе издухал всичко, двамата можеха да стъпват по-уверено. Дори в тъмнината Каран знаеше накъде да вървят. Колко пъти се бяха качвали и слизали по тази пътека в неуморните усилия да се спасят от гладна смърт?
Докато се покатерят на билото, Лиан все залиташе. Каран беше склонна да се откаже, но как да го върне в дома си без съгласието му? Той изведнъж бе проявил желязна воля.
— Няма да се отделя от тебе и в живота, и в смъртта — спокойно изрече Лиан.
Поседя да си отдъхне и после тръгна по сравнително полегатия клон към подножието на канарите. След час обаче го налегна изтощението.
— Съжалявам, засега няма да продължа нататък. Позволяваш ли да поспя?
— Разбира се! — Тя избърса няколко снежинки от носа му. — Исках само да се отдалечим от къщата. Никой не знае, че сме тръгнали, а Рейчис няма да се тревожи излишно. Нали затова му оставих бележка?
Свряха се на завет до голям отломък, застлаха платнище и се напъхаха в единия спален чувал, а с другия се завиха. Стоплиха се бързо, Каран поднесе манерката със супата към устните му. Щом преглътна за последен път, той заспа.
Каран прехвърляше страховете в главата си, докато зората не откри пред погледа й малко поле с валчести камъни, а зад тях купчина натрошени скали стърчеше висока колкото храм. Кръглоока сова мигаше насреща й от хралупа на близко дърво.
Тя събуди Лиан.
— Време е да продължаваме, ако можеш да вървиш.
Краткият сън бе направил чудеса с него. Преди зимното слънце да изпълзи високо в небето, те се добраха до подножието на зъберите и започнаха изкачването. Пъплеха мудно, но отначало дори снегът не ги затрудняваше, защото аакимите бяха изсекли още стъпала.
— Написа ли на Рейчис къде отиваме? — промърмори Лиан.
Схванатият крак пак го подвеждаше. Взираше се със страх в последната, най-стръмна и тясна част от пътеката. Далеч под тях от комините на Готрайм се виеше пушек.
— Как да му напиша?! Пък и никога няма да му мине през ума накъде сме се отправили. Не споменах, че е важно, затова вероятно няма да каже нищо на Талия, ако тя не попита. Талия се скара с Мендарк заради тебе, но научи ли новината, и двамата ще тръгнат подире ни. Да вървим.
Подкрепяше го, докато се катереха на пресекулки. Каран имаше предостатъчно време за съмнения дали начинанието им не е пълна безсмислица. Лиан отново бе блед като смъртник. На какво можеха да се надяват?