Той разбираше какво означава мълчанието й.
— Чуй ме! Нима може да ми навреди повече от това? Вляза ли в Каркарон, дори ще ми олекне, каквото и да ме сполети. Но защо да докопа толкова лесно и тебе?
— Имаш план, така ли?
— Ще правя това, в което съм най-способен. Ще му отправя предизвикателство, в което залогът ще си ти… ако не ми забраниш.
— Забранявам, и още как! Не съм кокал, за който да се боричкат псета.
— Въпреки това ще го сторя. Аз навлякох тази беда на двама ни с моята самонадеяност и неутолима жажда за знания.
— Наистина си самонадеян! И аз мога да твърдя още по-уверено, че причиних бедата, като те изоставих, или посредством онази мисловна връзка преди година, или пък със самото открадване на Огледалото. Забранявам ти, каквото и да стане.
— Каран, бъди искрена с мен. — Той улови студените й ръце и я придърпа към себе си. — Обещаваш ли?
— Да — отвърна тя, като се постара да не мисли за някои тъмни кътчета в душата си, които винаги щяха да си бъдат само нейни.
— Ако влезеш вътре да се срещнеш с него… имаш ли поне някакъв зачатък на идея как да излезеш?
— Забрави ли, че му се изплъзнах веднъж?
— Това не е отговор. Той няма да те подцени повторно. Чакам.
Тя наведе глава и искриците в очите й от залязващото слънце угаснаха. Не бе свикнала да вижда Лиан такъв, но тъкмо затова го обичаше още по-силно. Притисна се към него.
— Нищо не съм измислила. Нищичко. Нямам и надежда.
— Но аз имам.
Думите му я жегнаха. Уж бе тръгнала към Каркарон да спасява него…
— Може ли да я споделиш с мен?
— Предпочитам да не знаеш, ако нещо не потръгне добре.
— Щом искаш. Тайният проход трябва да е там някъде…
Присви очи над картата, после погледът й зашари из околността, за да се ориентира в посоките сред сумрачните камънаци и снега. От билото стърчаха криви напречни ръбове.
— Тези издатини образуват същински лабиринт, но има само един начин да се провреш през него.
Успяха да открият началото на пътеката, преди да притъмнее напълно. Каран го държеше за ръката, докато стъпваха предпазливо по опасния наклон. В края на първия ръб започваше втори, малко по-надолу, стигнаха и до третия. Оттук Каркарон не се виждаше. Гънките в склона приличаха на замръзнали вълни. Каран поспря при стърчащ камък, подобен на сплескан морски фар, и след това тръгна по-уверено.
— Има тунел, чийто вход няма да откриеш, ако минеш встрани от него.
Озоваха се пред плосък отломък. След изтощително бутане и дърпане той се завъртя и зейна процеп, в който едва се напъхаха странично. Щом влязоха навътре, Каран извади малкия си светлик.
Спуснаха се по проход, осеян с нападали от тавана парчета. Нататък имаше нисък тунел, в който и на Каран се наложи да лази. Минаваше на зигзаг из вътрешността на рида. Неведнъж се катереха по стръмни шахти. Накрая попаднаха на дъното на най-голямата и дълбоката от тях, на чиято стена бе закрепена стълба.
— Сега сме под Каркарон — прецени Каран. — Внимавай. Всеки шум ще се разнесе чак до горе.
Изкачиха се до място, където в грубо изсечената скала имаше врата с противотежести. Механизмът бе клеясал, но я избутаха, колкото да се промушат.
— Ако са открили тунела… — прошепна Каран.
И без това нищо не можеха да направят. Продължиха по стъпала от дебели каменни късове, заклещени в кухина между вътрешната и външната стена на кулата. Спряха пред втора врата с противотежести. Бутаха я няколко минути, но не помръдваше. Накрая Каран забеляза двете задържащи я скоби. Не я отвориха веднага, защото Лиан нямаше никакви сили.
— Много ме тормози кракът — смънка той.
Тя разтри схванатите мускули. Хапнаха малко хляб и плодове.
— Толкова съм уморен… — смутолеви той и главата му клюмна. Каран го остави да дремне в прегръдката й. Тя пак не мигна от страх. Предчувствието й подсказваше, че тази авантюра няма да завърши добре.
След по-малко от час Лиан се стресна и се събуди. Гледаше измъчено.
— Каквото и да кажа или направя вътре — започна той, — обещай да не се отказваш от доверието си в мен. Няма да те предам.
— Ще ти вярвам.
„А ако ме предадеш, ще съжалиш, че си се родил“, продължи тя наум и го притисна към себе си за миг, после го побутна.
— Върви.
Не понасяше дългото сбогуване, макар да знаеше, че може и да не се видят повече. Той надигна предпазливо каменния люк и го затвори зад себе си. Каран го открехна съвсем леко, за да чува. Установи много предпазливо слабичка връзка със съзнанието на Лиан.
Той попадна в част от кулата, закрита от къса стена. Надникна над нея към просторна зала, заела поне половината от горния етаж. Осветяваха я глобуси по стените и тавана. Бе украсен с гоблени, някои изтъкани от най-фини метални нишки, гравюри върху черен метал и телени фигури със смайващо сложна изработка. Отсреща имаше работни маси, големи и малки машини и устройства. Вита каменна стълба се спускаше към долните нива. Колко ли пъти гашадите бяха изминали разстоянието до Шазмак и обратно, за да пренесат всичко това?