46.
Сказанието
Рулке се втурна надолу по стъпалата, за да свика своите гашади. Лиан се поддаде на безпокойството. Дали бе увеличил шансовете си, или ги бе пропилял? Беше се убедил, че и Рулке има своя представа за чест и достойнство, но щеше ли да се придържа към нея сега? Спомни си думите на Каран, че уелмите във всичко се подчиняват на господаря си. Дали това важеше за тях и след като си бяха върнали същността на гашади?
Какво ли си мислеше Каран зад каменната стена? Той беше длъжен да победи в това състезание…
Съдниците седнаха на табуретки, още една дузина гашади се наредиха зад тях. Приличаха си по мършавите лица, само набитият кръглолик Джарк-ун не беше като другите. Всички мълчаха. Рулке се бе преоблякъл в панталон и риза от индиговосиня коприна, носеше яркочервен пояс и широка пелерина в същия цвят. Извисяваше се величествено.
— Моето сказание не е от Сантенар — започна той. — То е от далечното минало, когато бях млад, от времето, когато се пренесохме на Аакан. Някога имахме свой свят, но го загубихме, прогониха ни в пустотата. Известно ли ти е нещо за пустотата, летописецо?
— По-малко, отколкото бих искал да знам — промърмори Лиан.
— Тя е сбъднат кошмар на жестокостта. Обитават я милион видове твари и всеки се стреми да оцелее за сметка на останалите, променя се неспирно в неистов стремеж да съхрани своя вид. Има и надарени с разум същества, и обикновени зверове. Могъществото на кароните ти е познато, летописецо, но ние се оказахме негодни да се приспособим към пустотата. Измирахме в нея, докато от милионите не останаха жалки стотици. Едва не изчезнахме! Настървихме се да завоюваме, да поваляме врага с първия удар. Никаква податливост, никаква доверчивост.
Ще научите как си намерихме друг свят и как го завоювахме. Дебнехме шанса за спасение и изведнъж се отвори път към непозната планета. Някой надничаше към вселената и неговата любознателност остави следа.
Лиан си спомни как Тенсор бе проклел в Сухото море името на своя сънародник Зеспър.
— Впуснахме се по тази нишка и открихме… Аакан. Знаехме, че втора възможност няма да получим. Аакан! — въздъхна Рулке с присъщата си хищна чувственост. — Мрачен, но плодовит, изкусителен свят. Как го желаехме!
В пустотата се бяхме отказали от предишното си име. Нарекохме се карони, за да не забравяме мразовития къс скала, на който се бяхме приютили за малко. За да не забравяме как доближихме до ръба на гибелта и към какво се стремим.
Като един се хвърлихме през пустотата. Пронизвахме нереални измерения. Гмурнах се в черен въртоп и той ме изхвърли в гъст като катран ефир, който изгаряше, задавяше и заслепяваше.
Разтърках си очите и бях възнаграден с ширналия се пред мен Аакан. Нашият, моят Аакан. Аакимите бяха единственото препятствие пред завоеванието ни.
Преди да се надигна, малкото слънце вече галеше небето, листата над мен сякаш се окървавиха. Всичко наоколо беше закръглено в меки извивки. В душата ми напираше такава похот, можех да обладая дори дърво или камък.
Споменът за младежкото настървение да покорява освети лицето му като пламък. Лиан размърда рамене неловко. Уелмите наглед оставаха безстрастни.
А Каран, скрита зад стената, усети кожата по ръцете й да настръхва. Откога не се бяха любили с Лиан? Толкова месеци…
— Надеждата за победа не беше голяма. Бяхме малцина, трябваше да ги изненадаме, да ги прекършим с необуздано насилие. Изведнъж се смразих — къде бяха останалите карони? Ако не се бяхме пренесли през пустотата всички заедно…
Изскочих от блатото и хукнах в хладното утро. Стъпихме на Аакан голи и без оръжие. За какво ли ни бяха дрехи? Оръжие обаче бяхме длъжни да си намерим, защото този свят изобилстваше от обитатели.
Пред мен се проточваше дълъг затревен склон, а най-отгоре се издигаше постройка, вероятно жилище, защото не беше особено голяма. Куполи, преливащи се един в друг. Прокраднах се натам, без да вдигна повече шум от струйка дим в небето.
Не беше заключено. Чудесно, значи нямаха от какво да се боят. Но в коридора висяха оръжия. Трябваше да ги грабна и да избягам, но надделя любопитството, исках да науча повече за тази раса. Зрението ми се нагоди към сумрака вътре. В единия край имаше множество стаички като кошер. Фучах из тях и носех смърт на мъже, жени и деца. — В очите му се разгоря сияние, от което Лиан се извърна. — Защо го направих ли? Сега не бих постъпил така. Не бих посегнал на невинни. Помня обаче онова чувство — жаждата да убивам, неотделима от другата похот, пробудила се у мен след безкрайните опасности на пустотата. Аакимите бяха горд народ, но несвикнал със смъртта.