След минута тази част от къщата заприлича на касапница. Едва тогава спрях задъхан и се взрях в жертвите си. Силни същества, надарени с хубост, която не повяхва с годините и дори смъртта не я заличава веднага.
Обиколих постройката, минах край място, където се въртеше огън между стъклени стени. Имаше прекрасни килими на пода, скулптури от метал и камък, релефи и картини. В тази къща имаше повече красота, отколкото на цялото онова опърлено парче скала, където се бяхме сврели преди това. Казах си, че дотук всичко е минало лесно и Аакан ще бъде наш.
Преходът в пустотата ме бе изтощил или пък трудно понасях по-гъстия въздух в този свят. Тежеше ми умората, прегладнявах. Но бях направил голяма грешка — една бе останала жива. А може и да е влязла след мен. Не знам. Изведнъж се появи отсреща, в откритата част на къщата. Дребничка и прелестна, колкото и да разкривяваше скръбта лицето й. Каран прилича на нея — обърна се Рулке към Лиан. — Дори по цвета на косата. Нейната мъка ме трогна, макар че аз я бях причинил. Елиенор…
С ъгълчето на окото Лиан забеляза как Идлис се понадигна от табуретката с отворена уста.
— Държеше в ръка метален лист — едно от техните огледала, както научих по-късно — и говореше забързано. Нима се свързваше с други техни общности? Излагах цялата си раса на риск. Непознатата трябваше да умре. Нахвърлих се и я съборих, но тя беше невероятно пъргава, а зад гърба си държеше нож с дълго, широко, извито в края острие. В мига, когато я ударих, тя заби ножа и дръпна с все сила, разпори целите ми гърди. Острието се заклещи в ребрата ми, а тя се метна встрани и избяга.
Не се съмнявах, че ме е погубила. Въздухът свиреше в срязания ми бял дроб. Залитнах и се стоварих на една скамейка. Раната гореше като полята с киселина. Лежах и гледах как кръвта ми очертава фигурки по белия под.
Припаднах, но се сепнах незабавно. Не знам колко дълго съм останал така. Под мен се бе събрала много скръб. Не мога да ви опиша какво преживях. Врагът беше предупреден. Бях прахосал толкова време, за да утоля жаждата си за смърт. Кароните бяха обречени заради моята глупост, заради моята похот! Как двеста биха могли да надделеят над цял милион?
Завладя ме най-непоносимият ужас — в този ден кароните щяха завинаги да изчезнат от вселената. Но ние никога не се предаваме. Докато у мен мъждукаше и искрица живот, щях да изпълнявам дълга си. Трябваше да помогна на другите. Щяхме да съхраним своята раса само ако повечето от нас оцелееха. Аз обаче бях лишил всички ни от предимството на изненадата.
Изтръгнах ножа и шурна кръв. Макар че щях да падна в несвяст, разтворих краищата на раната, за да видя колко съм пострадал. Гледката беше ужасна. Вътре имаше парчета от ребра, толкова остър и тежък беше ножът. Бръкнах, и ги извадих. Отдолу съзирах отпуснатите розови останки от дроба.
Рулке се разгърди с рязко движение. Дебел грозен белег тръгваше от гърдите му, минаваше през подмишницата и стигаше почти до гръбнака.
— Какво бяхме научили за аакимите и техния свят? Знаехме само, че най-важният им град, средището на властта им, се намира някъде наблизо. Насочихме се натам, доколкото ни позволяваха изменчивата пустота и оскъдните сведения, с които разполагахме. Нещо обаче ме бе отдалечило от моите сънародници. Може би склонността ми да се бия сам? Смътно долавях, че другите карони са в опасност. Срещу тях се събираха сили, готови да ги смажат. Не можех да допусна това — страданието беше по-силно от болката в раната.
Нашият замисъл бе да превземем техния град и да пленим водачите им, но аз го провалих. Рекох си, че трябва да постъпвам така, сякаш съм единствената надежда за моята раса. Нищо не биваше да ме спре. Нищо!
Първо се заех с раната. Нямаше какво да направя за срязания си бял дроб, надявах се времето да го излекува. Исках да зашия раната и да спра кървенето. Нямах под ръка игла и конец, но нали неволята учи? В голямото помещение имаше някаква скулптура от фини като паяжина златни нишки. Разкъсах ги и усуках по-дебела тел от тях. Надупчих кожата си с остро парче метал и заших ръбовете. Стегнах раната с ивици плат, докато кръвта престана да се процежда.
Сред мъртъвците имаше и такива, които можеха да се мерят с мен по телосложение. Взех широка роба и ботуши, вързах на крака си ножа, с който жената ме прободе. Не се обремених с други оръжия, защото нямаше да имам сили да ги нося.
Излязох на хълма и се огледах. Ех, да бях направил първо това! Под мен беше техният най-голям град, макар и не многолюден като вонящите клоаки, в които се скупчват хората на Сантенар. Все пак в него живееха хиляди аакими. На възвишението в града имаше открита площадка с пет страни, а зад нея — голямо здание. Не бях виждал място с такава странна, изтънчена красота. Но и вие на Сантенар вече познавате дарбите им на строители.