Кароните имат зорки очи. Докато се спусках по склона, забелязах сражения тук-там. Значи ни бяха разпръснали на отделни групички, всяка обкръжена от многократно превъзхождащ враг. Аакимите бяха предупредени навреме. Избиваха ни. Ами ако посичаха и пленниците? Прогоних непоносимата мисъл от главата си.
Спуснах се по хълма колкото се може по-бързо, без да привлека вниманието към себе си. На външност не се различавам много от ааким, макар и да съм по-едър, пък и носех роба и ботуши, направени от тях. Никой не се загледа в мен дори по улиците на града. И през цялото време до мен достигаха предсмъртните стонове на мои сънародници. Макар че нямаха врагове, жителите на този свят не тънеха в безгрижие. След тревожния сигнал се бяха стекли към предварително уговорени места, а повечето от нас бяха още голи и невъоръжени.
Често в този ден долавях последния вик на някой приятел и сякаш частица от мен се губеше с всеки убит карон. Най-сетне стигнах центъра на града. Крачех и усещах бълбукането на кървавата пяна в гърдите си. Струваше ми се, че се давя бавно. Колкото и да се напрягах, не можех да вдишам достатъчно въздух.
Всичко наоколо почервеняваше пред очите ми, виждах хората като ивици и линии. Поседнах, но другите карони загиваха един по един. Не биваше да почивам. Насилих се и направих крачка, после и втора. Във всяка се събираше целият ми свят, миналото и бъдещето ми.
Само по себе си ходенето беше изтезание, но да продължавам напред, без да изглеждам като опулен безумец, като кукла с откъснати конци, беше неимоверно тежко. Но аз вървях плавно и разтривах бузите си, за да не побеляват.
Чух яростни гласове пред себе си. Опълчението на аакимите бе притиснало натясно оцелелите си противници. Ако се канеха да изколят сънародниците ми, щях да умра заедно с тях. Няма по-страшна скръб от тази да си последният от своята раса. Аакимите обаче се придържаха към правила… или ритуали, ако щете. Предстоеше съд. Поне това успях да схвана, макар и да не разбирах речта им. По двама стражници поведоха всеки пленник към огромната зала. Последвах ги.
Там у мен угасна и последната искрица надежда. Събраха се над хиляда аакими, още няколко хиляди се тълпяха отвън. А ние бяхме останали едва стотина. В цялата вселена имаше само някакви си сто карона! Умората и болката се вкопчиха в мен безжалостно. Притиснах се до стената в сенчеста ниша и въздухът засвири в гърдите ми. Ако в залата нямаше и аакими в подобно състояние, щяха да ме разобличат веднага.
Още дълго не се случи нищо, после гневната гълчава в залата стихна. Над главите на тълпата зърнах мъж и жена, които излязоха на подиума зад пленниците. Нямаха свита, но се появиха тържествено. Разбрах каква почит изпитва към тях множеството. И двамата бяха възрастни, но имаха царствени движения. Никой не смееше да гъкне в тяхно присъствие.
Заговори жената, после мъжът, накрая пак тя. Ненадейно си върнах надеждата. В преклонението на аакимите към тези двамата открих слабост и нов шанс за себе си. Не знаех как да се възползвам, но щях да оставя това на щастливата случайност.
Извеждаха сънародниците ми отпред един по един. Прочитаха им обвинение, излизаха свидетели. Мнозина от кароните отвръщаха дръзко, макар че техните думи не означаваха нищо за аакимите. Двамата на подиума разменяха по някое изречение, жената даваше знак с ръка и осъденият биваше преместен отсреща под стража. Пресметнах, че цялата церемония ще им отнеме към три часа. Дадох си два часа да успея.
Измъкнах се навън и заобиколих огромната постройка от метал и камък. Отзад към нея бяха долепени по-малки сгради. Чак когато направих опит да се покатеря на покрива, открих колко ме е изцедила раната.
Единствено волята ме тласкаше напред, подхранвана от първобитни подбуди, които само смъртта можеше да потисне. Когато стъпих върху покрива на по-ниското здание, сърцето ми биеше толкова лудешки, че очаквах да изскочи през раната. Тупнах по гръб и отново ми се стори, че светът е някак далечен и прозирен. Наблюдавах безразлично как свалям единия си ботуш и изтръсквам от него големи съсиреци. Не можех да проумея, че са били моя кръв, изтекла от тялото ми.
Изпълзях върху покрива на високата постройка, загубил всякаква представа за време. Все едно умът ми бе предал властта си на друго, скрито надълбоко, безсловесно, но непреклонно „аз“.
Превръщах се в машина, изпълнявах слепешком поредната задача и се заемах със следващата. Най-сетне бях над подиума, или поне така мислех. Плочите бяха излети от дебел метал и нямаше как дори да ги помръдна. Но в улеите между тях имаше олово. Него можех да издълбал с ножа.