Мирмидите се отличавали с копнежа си да имат повелител и цел в живота, иначе всичко било безсмислено за тях. По онова време над тях властвал някой си Бандиар, дребен некромант. Светът изобщо нямало да научи за него, ако не бил Шутдар.
След като избягал на Сантенар със златната флейта, Шутдар непрекъснато бягал и се криел от преследвачите си. Отивал в затънтени краища с първобитни жители, които говорели никому неизвестни наречия. И всеки път враговете му го намирали. Накрая се озовал на полуостров Гаш, но и там не намирал спокойствие. Шутдар остарявал, бил изтощен и осакатен. У него се трупала омраза към всичко, дори към живота. Имал една-единствена скъпоценност — своята златна флейта.
— Моята флейта — подчерта тихо Рулке.
— Потърсил убежище в мразовита пещера, но един ден Бандиар го намерил и го поканил в своята крепост. Но защо? Той също си мечтаел за флейтата, макар да му стигала хитростта да не прояви желанията си. Разчитал да завоюва постепенно пълното доверие на Шутдар. Той обаче, колкото и да бил пропаднал, запазвал острия си като игла ум. Бил срещал какви ли не хора, но в края на краищата всички искали едно и също. Знаел, че и Бандиар е като тях.
От мига на пристигането си в крепостта Шутдар станал източник на смут и нещастия. Той бил подозрителен и лукав, покварен и зъл. Изкушавали го извратени и смъртоносни за околните развлечения. Из тъмните кътчета на замъка никой не бил в безопасност — момичета и бабички, старци и момчета, дори домашните животни. Уж кретал немощно, но пламнела ли похотта, добивал плашеща пъргавина, а съсухрените му ръце стискали като стомана.
Бандиар обаче не смеел да му каже и една дума напреки. Извинявал всичките му престъпления като дребни недостатъци на гений. Скоро всички се научили да странят и да бягат от ужасната твар.
Лиан откриваше по лицата на съдниците в състезанието само презрение към такъв господар — дългът между повелител и служители е взаимен и свещен. Време беше за следващото внушение.
— Мирмидите били хора, отдаващи се на унили мечтания. Освен в дълга намирали удовлетворение и в музиката. Мелодиите им звучали прекрасно, но скръбно, сякаш сух вятър въртял вихрушки из развалини.
Не отстъпвали от вкоренените в душите им правила, дори когато всички проумели, че съществото, на което техният господар Бандиар се подмазва, иска да вземе всичко, без да даде нищо.
Минавали седмици и месеци, а Шутдар се застоял на полуострова, защото Бандиар можел да го скрие от настървената глутница, а с богатството си задоволявал и най-гнусните му прищевки. Но вече и най-окаяните отрепки заобикаляли госта отдалеч.
Какво ли си е мислел Бандиар, когато Шутдар идвал да му се жалва и мрънка? Да проявим снизхождение към него. Може би си е казвал: „Още веднъж ще му угодя и той несъмнено ще ми даде каквото искам.“ Но всичко потръгнало още по-зле. Започнали да изчезват младежи, отвлечени против волята им. Някои се връщали след ден, седмица или месец и разказвали за непоносими унижения, други не можели да продумат.
Поданиците на Бандиар се събрали пред голямата порта на крепостта и поискали главата на Шутдар. Мирмидите от първия до последния били слуги, воини и съгледвачи и останали верни на своя повелител. Прогонили селяните с огън и насилие в дълбоките снегове. Не пощадили дори малки деца — ето колко предани били на господаря.
Народът направил единствено възможното, защото само Бандиар имал могъщество и богатство. Хората изоставили нивите и къщите си и избягали в планините, където зимата погубила още мнозина от тях. Но това е друга история.
У мирмидите покълвало мъчително съмнение, че господарят, на когото служели толкова всеотдайно, е глупак и се оставя да бъде разиграван.
Бандиар подчинявал всичко на алчния си стремеж да се сдобие с флейтата или поне с тайната й. Шутдар го надхитрял с присъщото си коварство и извличал неизчерпаемо забавление от тази игра. Неведнъж му подхвърлял намеци — дума, някой свитък, дори дебела книга, пълна със странни таблици и описания на стъписващи процеси или абстрактни размишления. Но тези нишки водели навътре в лабиринт от взаимно свързани главоблъсканици и парадокси, защото Шутдар си съчинявал всичко. Оплачел ли се Бандиар, Шутдар му се присмивал и го обиждал. След дни или седмици уж омеквал и пускал следващата примамка.
Мирмидите също се увлекли по великия замисъл на своя господар. Виждали проучванията, сътрудничеството (както си въобразявали) с Шутдар, неуморното трупане на резултати, все по-сложните модели и устройства, изработвани от Бандиар. Но накрая… нищо.