Най-сетне Бандиар пристигнал и поискал отчет от мирмидите. Престъплението на Наси било толкова позорно, че те не желаели да обясняват, само го умолявали да сложи край на живота й. Бандар обаче настоял тя да разкаже сама за деянията си.
И Наси изредила цялата история пред него. Донесли книжата заедно с моделите. Показала как ги сглобявал Бандиар, как тя ги променила и какво било действието им сега. Разяснила замисъла и вложената в него злобна подигравка. Службата, животът и предназначението им изведнъж изгубили смисъл за мирмидите.
Настъпила тишината на покрусата. По лицето на Бандиар се четяло страшното му унижение. Мирмидите се молели безмълвно той да отрече всичко.
— Господарю, не искаме да я слушаме! — провикнал се някой. — Кажи ни, че не е истина. И ни разреши да я накажем за тази отвратителна измама.
Знаели отговора — виждали го в очите му.
Какво да им каже? Достатъчна била дума или жест. Бандиар се двоумял. Не можел да се принуди да изрече лъжите, които искали от него. Накрая отворил уста.
— Скъпи мои мирмиди — усмихнал им се престорено, — как бих могъл да…
И тогава нахълтал сакатият Шутдар с весели вопли, от ръждивите му зъби капела червеникава слуз.
— Вярно е! — кикотел се с противно злорадство. — Каква шега! По-хубава не съм измислял от хиляда години! Запитат ли се хората чие име е нарицателно за глупак, ще споменават Бандиар и мирмидите още хиляда години.
Бандиар нямал сили да отрича. Потреперил и се изправил.
— Да, вярно е — промълвил с нескрито презрение и към себе си, и към мирмидите. — Аз съм глупак, вие — също, щом ми служите.
Сложил оръжията си на масата и слязъл сред служителите си.
Вече нямало как да си затварят очите. Връхлетели го и насекли тялото му. Всеки нанесъл удар, но не и Наси. Стояла отстрани и гледала сащисана окървавения труп. Тя съчувствала на Бандиар. Не заслужавал такава участ.
Вгледала се в мирмидите, обърнала се към Шутдар и му протегнала ръка. Шутдар я стиснал с коравата си длан, а с другата вдигнал златната флейта към устните си. Изсвирил натрапчива мелодия, която завинаги се загнездвала в паметта, и след миг той и Наси изчезнали.
Все още нямаше никакви признаци какво ще реши Идлис. „Проточих сказанието — сгълча се Лиан. — Време е за поуката!“
— Мирмидите се вторачили в червените парцали по трупа на своя повелител и се погнусили от своето падение чрез вярната и безпрекословна служба. Стигнали до върховната измяна.
„Вече нямаме господар — възкликнали те. — И не сме мирмиди. От днес нататък сме нунсти. Дойдохме от нищото и в нищото се връщаме.“ Смазани от срама, угризенията и страха, те загубили воля за живот. Днес мирмидите ги няма.
Лиан огледа слушателите. Дали се бе справил? Жалко, ако не бе успял, защото времето му беше изтекло. Лицето на Рулке потъмняваше, а гашадите не си позволяваха и най-малкото движение.
— Каква била участта на Наси? Тя оцеляла, но не останала при Шутдар, след като двамата се появили в далечна земя. Тръгнала сама по света, станала некромант и овладяла лечителството, доживяла дълбоки старини. Казват, че умряла при появата на Възбраната, но нейният род съществува и до днес в Салудит. Това е моето сказание.
Лиан се поклони на тримата съдници, на останалите гашади и на Рулке, който не отвърна на любезността. Твърде добре бе разбрал скрития подтекст на притчата.
— Забелязвам, че не посмя да добавиш „всяка дума е истина“ — извика той разлютен. — Това не е правдива история, а басня, стъкмена от отделни късчета, за да подразниш предразсъдъците на гашадите. Погледнете този измамник!
— Това е сказание — възрази Лиан — и то се опира само на истината. Такова е свещеното задължение на разказвача. Той има свобода да избере как да поднесе историята, но не може да я разкрасява в ущърб на истината. Има полуостров Гаш. Имало е и мирмиди, които служили на Бандиар, а накрая го убили и измрели.
Съдниците се споглеждаха.
Каран затаи дъх зад стената. Ако Лиан успееше, никога за нищо не би се усъмнила в него.
— Живели сме на юг преди векове. Знаем фактите. Смятаме, че сказанието е правдиво — обади се накрая Идлис.
Лицето на Рулке застина.
— Тогава дайте своя глас. И помнете, гашади — два пъти ме подведохте с Мейгрейт. Не го правете трети път.
За миг всичко замря. Светилниците по стените пръскаха леденосиня светлина. Лиан чу как долу тихо се затваря врата.
Пръв заговори Джарк-ун:
— Моят глас е за сказанието на Рулке.
Рулке се вторачи в Йеча.
— Лиан от Чантед — отсъди тя с въздишка.
Всички извиха глави към Идлис. Той бе казал на Каран преди година, че е най-незначителният сред уелмите, затова е по-усърден. Как щеше да прояви усърдието си сега?