Зрението й полека се възстанови. Пред нея стоеше мъж — могъщ и вдъхващ ужас. Дъждът не се сипеше по него, макар и капките да се изпаряваха около разкрачените му крака, обути в черни ботуши. Дългата черна коса се стелеше по гърба му, ръцете бяха скръстени на гърдите, в индиговите му очи мъждукаха червени искрици. Лицето му излъчваше безграничен възторг. Позна го веднага. Рулке…
Скова се едновременно от страх и копнеж. Той е свободен! Мигът, от който цял Сантенар се боеше вече цяло хилядолетие. Тенсор се бе провалил, а и Игър заедно с него. Рулке беше тук, гордо изпъчен. Уплахата й от него преливаше в черна омраза, втълпявана й, откакто се помнеше. Но Рулке я привличаше. Мейгрейт беше уверена, че той не се измъчва от съмнения, каквито неспирно гризяха душата й. Какво ли означаваше появата му? Дали вече бе съкрушил враговете си? Тогава какъв беше нейният дълг? Свикнала да се подчинява, тя трудно се справяше с подобни въпроси.
Уелмите изстенаха ликуващо, една млада жена изскочи напред. Пльосна на колене във водата и изпъна ръце към Рулке. Мейгрейт долови още някакво движение от другата страна. Там се прикриваше кльощава фигура. Вартила зяпаше Рулке, но не с обожание като другите, а някак озадачено. Сякаш не успяваше да проумее защо останалите са се прехласнали толкова по него.
От уелмите се изтръгна гърлен, пресеклив вик. Мейгрейт предчувстваше какво ще се случи — щяха да му се закълнат във вярност и да се преобразят в неговите гашади също като другите уелми миналата зима.
Рулке се взря в тях и заговори властно и величаво. Мълниите зад гърба му сливаха очертанията на тялото му с огромната сянка, която то хвърляше.
— Верни мои слуги! — гръмна гласът му, надделяващ тътена на стихията. — Знайте, че ценя предаността над всички добродетели. Скоро ще бъдете възнаградени. Никой не е по-заслужил от вас, с неуморното ви усърдие.
„Лъжа — трепереше Мейгрейт. — Светът те нарича Великият предател. Най-коварното същество, стъпвало по земята на Сантенар.“ Но всичко у него будеше възхищение — могъщото тяло, умните очи, чувствените устни, непоклатимата увереност. Тя не можеше да повярва, че е толкова порочен.
Той протегна ръце като баща, закрилящ децата си, гласът му галеше.
— Елате при мен, гашади мои. Бях затворник хиляда години. Толкова много трябва да науча, а нямаме време. Разкажете ми за моите врагове.
Събраха се около него като венчелистчета на цвете, говореха поред, без да се прекъсват. Мейгрейт виждаше как тъмните им очи сияят, а зениците им се свиват в отвесни черни линии. Най-сетне кръгът около Рулке се отдръпна малко.
— Трябва да направите още нещо за мен.
Сега гласът му беше хрипкав и издаваше напрежение. Мейгрейт откри в това белег за човешка слабост.
— Назови го, господарю! — възкликна извънредно мършав уелм с мазносиви, шарещи очи. Едното му рамо бе по-ниско от другото. — Името ми е Джафит. На твоите заповеди!
— Развилнейте се, Джафит, покажете моята сила. Нека цял Мелдорин научи за мощта на Рулке. Нека никой не се съмнява кой ще бъде владетел отсега нататък.
— Ще го сторим! — изстърга като трион по пясък гласът на Джафит. — Ами Туркад?
— Какво за Туркад? — сви вежди Рулке.
— Игър изчезна, хората се бунтуват.
— Тогава възстановете реда! — викна пресекливо Рулке. — И доведете гашадите от Шазмак. Следвайте моята воля и ничия друга. Не ме проваляйте!
Джафит сякаш светеше отвътре.
— Няма да се проваля, господарю. Ти ми оказваш чест.
Рулке вече избледняваше.
— Господарю! — кресна младата жена, която Мейгрейт бе забелязала преди малко.
Тя се тресеше от неудържими чувства. Черната й коса бе окълцана на неравни къси кичури, но въпреки това изпъкваше със привлекателността си сред уелмите.
Рулке не я поглеждаше, мъждукащите му очертания едва личаха.
— Господарю! — писна жената.
В отчаяния си стремеж да привлече вниманието му тя изпъчи гърди към него. От сивите й устни се откъсна гърлен стон. „Точно тебе ли ще пожелае?“ — подсмихна се Мейгрейт и сама се учуди на тази зла, но правдива мисъл.
Рулке отново изглеждаше плътен, но екзалтацията я нямаше. Сега беше просто отегчен и властен повелител. Вторачи се в жената.
— Защо ме призоваваш пак? Нося огромен товар, а времето не ми стига. Правете каквото ви заповядах!
— Господарю, името ми е Йеча — избълва тя и закърши тънките си ръце. Озърна се трескаво и погледът й се спря на Мейгрейт. — Владетелю наш, у онази там има сила. Как да постъпим с нея?