— Ти ще унищожиш всичко, което сме съградили.
— Красотата на Сантенар е в неговата култура, в разнообразието. Ще ги съхранявам. Ако ни познаваше, щеше да си убедена в нашата любов към изкуството и историята. Аз предлагам мир. Щом подчиня всички сили, скрити в тази машина, ще въведа ред в Сантенар. И ти можеш да участваш в това, ако ми помогнеш.
— Носи ти се такава слава, че не разчитам на твоите обещания. Не искам да имам нищо общо с твоя свят.
— Дори Готрайм ли не искаш?
— Искам само онова, което вече ми принадлежи.
— Тогава ще го запазиш, щом само то ти е нужно. Стига да ми помогнеш. Иначе…
— Ето, върнахме се към заплахите. Предпочитам да си откровен.
— Кой друг ще ви наложи мира, който не постигате от пет хилядолетия? Няма да е Фейеламор, този свят не я интересува. Ако тя осъществи целите си преди мен, цялата ви планета ще бъде опустошена. Какво да кажем за другите ти приятели? Игър е куха съдина, озлобен и умопомрачен глупак. Неговите войни и интриги са средство да се докопа до мен и сбъдне ли се някога мечтата му, ще се спаружи вътрешно като спукан балон. Тенсор ли? Безнадежден окаяник. И малкото, което аакимите имаха, беше прахосано под неговото водачество. Назови ми някой по-подходящ.
— Мендарк? — напомни Каран, макар че името му нагарчаше в устата й.
— Та той целият е изтъкан от поквара! Виж в какво се превърна Туркад под негово управление и ще разбереш какво би донесъл на Сантенар.
Каран не отговори.
— Аз и никой друг — меко я увери Рулке.
— И какво искаш?
— Не чу ли моето сказание? Искам моята раса да има бъдеще, нищо повече.
— От Преданията научавам друго!
— Защото летописците ме очерниха по желание на нечестните си господари.
— Имаш нахалството да говориш така? Преди няколко часа ни се хвалеше как сте завладели Аакан.
— В младостта на нашата цивилизация бяхме насилници, но тогава ни подтикваше принудата да оцелеем в пустотата. Дойдохме на Сантенар да поправим грешка… моя грешка, признавам — но събитията след това не бяха по мое желание.
— Гашадите измъчваха моята страна с твоето име на уста. Банадор е в развалини. Хиляди хора останаха без подслон.
— Гашадите прекалиха, за което бяха наказани.
— А ти ще възстановиш ли разрушеното?
Рулке помълча.
— Доколкото е възможно. Ако победя!
„Мир… Ако можеше…“
— Щом станеш владетел, ще се превърнеш в деспот. Пак от Преданията знаем как развращава властта.
— Проклетите ви Предания! Трябва само да протегна ръка и ще имате онова, което винаги сте желали. Няма ли да ми помогнеш?
Той прозря колко е разколебана и се постара да прикрие нетърпеливата жажда в очите си.
— Като си помисля, че всичките ми планове зависят от тебе — малко невзрачно същество. Животът пулсира толкова слабичко във вас, хората от коренната раса. Петдесет-шестдесет години, най-много век… и с вас е свършено. Дори вашите заклинатели, които овладяват дара на дългия живот, се похабяват душевно и губят целите от погледа си. Виж Мендарк, виж Шанд! Сравни ги каквито са сега с онова, което можеха да бъдат. Нищо чудно, че сте толкова ограничени, а постиженията ви така дребнави. Аз съм минал през адски пламъци, закален съм и изкован наново по-як. Дори хилядолетие не стига да ме отклони от целта.
Каран се извърна и опря лакти върху студения перваз на прозореца. На изток няколко звезди още блещукаха в наближаващата зора, но откъм планините се вклиниха облаци и ги закриха.
Пак се загледа в Рулке.
— Но ти си Великият предател. Не можеш да ме убедиш.
Върна се изнемощяла на дивана.
— Щом е така, ще те заставя — блеснаха очите му.
— Колко си самонадеян! Изобщо не проумяваш нрава ми.
Сама се удиви на дързостта си. Спомни си как и Емант успяваше да я тормози някога, но сега тя се опълчваше на самия Рулке. Знаеше си, че упорството е излишно. Ако имаше време, той би сломил всекиго.
— И аз се питам каква си. Явно не съм опознал докрай произхода ти.
Тя трепна силно. „Трикръвна!“ От това нямаше къде да избяга.
Рулке се провикна към стълбата:
— Джарк-ун! Вижте къде се е пренесъл летописецът и го върнете тук! — Пак се вторачи в Каран. — Няма да ми се репчиш толкова, когато стъпя на гърлото на твоя любим — обеща й тихо той.
49.
От трън та на глог
Пазачите завлякоха Лиан обратно в залата с машината. Той отново се бореше с непоносимото изкушение да прави каквото Рулке поиска от него, за да получи наградата си. Ако каронът му дадеше знанията си, Лиан несъмнено щеше да се издигне до най-великия летописец на всички времена. Но изобщо не очакваше това, което щеше да го сполети.