— О, готов си да се подчиняваш на волята ми? — посрещна го Рулке, облегнат небрежно на творението си. — Закъсня! Вече си ми ненужен, какъвто си измамник и лъжец! Как изобщо съм се заблуждавал, че бих ти позволил да разкажеш нашите Предания? Ти си отрепка и аз те изхвърлям заслужено. Стъпи на онази плоча.
Каронът посочи шестоъгълник от тъмен метал, вграден в пода. Доскоро го нямаше.
В ума на Лиан се въртеше едничка мисъл: „Но аз не искам да си тръгна!“. Отвори уста и пак я затвори.
— Няма! — промълви той и в гласа му прозвуча ехо от предишното нахалство. — Не ми е платено.
— Че ти какво друго очакваше от „Великия предател“? — присмя му се Рулке. — Пък и аз не плащам на измамници.
Джарк-ун повторно халоса Лиан по слепоочието, Йеча го дръпна и го стовари върху плочата. Рулке с един могъщ скок се озова върху машината и хвана лостовете.
Лиан се подпря на колене. Виеше му се свят, гадеше му се. Каронът му крещеше нещо с разкривено от ярост лице, после опря длан в ръчка със сребърна топка в края и творението внезапно се изпълни с енергия. Чу се толкова ниско боботене, че Лиан го възприемаше по-скоро с тялото си. Очертанията на всеки предмет в залата се размиха пред очите му, дори светлината сякаш описваше криволици. Плочата под него се загря.
— Ето ти отплата! — извика му Рулке. — Ти си първият! Съчини някаква лъжа, за да стряскаш приятелите си в Туркад.
Натисна сребърната топка, вътрешностите на Лиан се усукаха мъчително и той бе запратен от Каркарон във въртоп от празно пространство.
Този път не загуби съзнание, а само изплува от някакво безпаметство в дълбока пряспа. От носа му капеше кръв. „Тук хич не ми мирише на Туркад…“ Още беше тъмно, но различаваше нацепени каменни тераси, а в далечината — силуета на Каркарон, който не можеше да бъде объркан с нищо друго. Лежеше малко над амфитеатъра, точно над пътеката по билото, където двамата с Каран бяха изчаквали да се здрачи.
„Не ми се вярва моите приятели да се стреснат от толкова нищожно прехвърляне.“
В прозорците на кулата примигваха червени светлини. Трябваше да се върне при Каран.
Запълзя напред, загуби опора и тупна върху най-горната полукръгла скамейка на амфитеатъра. Каква нетърпима умора и слабост… Би могъл да заспи в този сняг… И точно това се случи.
Разсъни се в миг. „Не бива да се унасяш тук, глупако!“ Изправи се насила и зърна ярка точица, която криволичеше нагоре по рида. Зяпаше я безчувствено и се питаше дали гашадите са дошли да го върнат в Каркарон, но му беше все едно. Не, нямаше да дойдат от тази посока…
— Май беше по-нагоре — стигна до него гласът на Талия.
Но тя рискуваше, като си светеше тук… В немощта си Лиан не можеше да я повика, вятърът отнесе от устните му само скимтене.
Чу вик. Той понечи да тръгне към нея и се свлече. След малко Талия вдигна главата му и поднесе светлината към очите му, за да изтрие замръзващата кръв.
— Това е Лиан — каза тя на някого.
Друга тъмна фигура се домъкна по мекия сняг.
— Май не е пострадал много — добави Талия. — Лиан, добре ли си?
— Искам да спя! — изпъшка той.
Целият беше схванат.
— Къде е Каран? — грубо попита Мендарк.
Лиан не посмя да отвори очи. От гласа на Мендарк се бе схванал още повече.
— Къде е?! — изрева Магистърът и го раздруса.
— В Каркарон — изхриптя Лиан. — Рулке през цялото време е искал да докопа нея, а не мен.
— Какво се случи? — тревожно се обади Талия. — Защо се качихте тук?
— Каран знаеше за таен вход — изтощено смънка Лиан.
Искаше да им обясни, но знаеше колко измислено ще им прозвучи всичко. Отпусна се и млъкна.
Талия вдигна малко капачето на фенера и се взря в лицето му. Нямаше го потиснатия и съкрушен Лиан от последните месеци. Макар и лишен от последните си сили, сега беше по-уверен в себе си. Тя се питаше какво ли е предизвикало промяната.
— Не ми харесва тази история — процеди Мендарк. — Дръж го, докато го вържа.
— С това ли ще се занимаваш сега? — рязко отвърна Талия. Правоъгълник от светлина очерта портата на Каркарон и изчезна. — Видя ли? Някой идва насам.
Мендарк се нахвърли и така разтресе Лиан, че зъбите му изтракаха.
— Зейните са си все същите! — ръмжеше Магистърът. — Отново си ни предал!
Талия го дръпна настрани и рече с нетърпящ възражения тон:
— Остави го на мен! Бъди нащрек, сигурно са забелязали фенера. — Хвана Лиан за палтото и го изправи. — Можеш ли да ходиш?
Той изломоти нещо. Искаше единствено да заспи. Талия го подкрепяше, докато се мъкнеха край амфитеатъра.
— За твое добро ще е да обясниш всичко смислено — прошепна ледено в ухото му, но Лиан долови, че е готова да го изслуша.