Лиан му разказа как Каран го бе върнала към живота, като бе отишла в Каркарон да спаси и него, и Готрайм от Рулке.
— Такава си е — промълви Шанд. — Вярвам, че го е направила.
— Предизвикал си Рулке със сказание? — прошепна Надирил след малко. — О, искам да чуя това! Не пропускай нито дума.
Лиан разказа своята история и чутата от Рулке, обясни и какво бе последвало. Изуми всички, а Лилис седеше в снега до краката му и го зяпаше с обожание.
— Освободете го! — настоя Надирил. — Всяка негова дума е правдива. След края на този хаос, Лиан, за тебе ще има почетно място в Голямата библиотека.
Лиан отказваше да повярва, че са свършили месеците, през които беше отритван от всички, но сега дори Баситор му стисна ръката.
Следобед потеглиха по опасната стръмна пътека към амфитеатъра. Аакимите носеха на гръб наръчи дърва, за да поддържат огън горе. В Каркарон не се виждаха никакви признаци на живот. С изгрева на луната напрежението беше като опъната до скъсване тетива на лък.
— Ето какъв бил Каркарон — промърмори Игър, сякаш се боеше, че всеки миг ще бъде обсебен отново. — Що за средоточие на лудостта и злото…
— Не съм идвал тук, откакто убиха бащата на Каран — обади се Тенсор.
— Чувал съм, че го причакали на пътеката към Шазмак — обърна се Лиан към него.
— Общо взето… Всъщност е намерил смъртта си пред самия праг на кулата. Не успях да проумея това нещастие. Тук няма нищо, което би привлякло разбойници и бандити. Повдигнете ме — помоли Тенсор.
Аспър и русата Зара хванаха носилката откъм главата му и я задържаха под ъгъл. Тенсор задълго се вторачи в Каркарон. Погледна и луната.
— Прокоба за обреченост! А сега и Каран е там. Тя също няма да се върне! Пуснете ме.
Зара се подхлъзна на заледените камъни, носилката се килна странично. Тенсор по инстинкт се хвана за палтото на Лиан, копчетата се отскубнаха и верижката на врата на Лиан се скъса. Нефритеният амулет падна в снега и се обгърна в зелено сияние под мъждивата светлина.
— Какво е това?! — в един глас ахнаха Игър и Шанд.
— Талисман, който ми подари моята майка — обясни Лиан и се наведе да го вземе.
Игър настъпи амулета и протегна ръка, но я отдръпна като ужилен.
— Не е вярно! Омагьосан е.
— Да, Фейеламор направи нещо с амулета в Шазмак — призна Лиан, — но нали Малиен сне заклинанието от него по пътя към Катаза?
— Така е — потвърди Малиен, хвана амулета и го поднесе към очите си. — Този е съвсем подобен на първия, но носи белега на Рулке. По някакъв странен начин е въплъщение на Рулке. Гибелна вещ. Лиан, как се сдоби с това?
— Имам го от дванадесетгодишен.
— Не и този. Изнесъл си го от Нощната пустош и несъмнено е направен от Рулке.
— За какво служи? — намръщи се Шанд. — Ухо, с което да подслушва отдалеч? Може да чул всичко, което сме обсъждали. Може да ни чува и в момента. Какво гнусно предателство!
— Оковете го! — изрева Игър, попаднал в плен на отколешния ужас. — Защо не ме послушахте още първия път?
— Престанете — помоли ги Надирил. — Не допускайте страха да засенчва здравия ви разум.
Всички огледаха амулета… освен Игър, който не можеше дори да го докосне, и Тенсор, който не искаше.
— Какво ще кажеш, Мендарк? — попита Шанд.
— Съгласен съм, че носи белега на Рулке, но не долавям никакво зловредно влияние.
— Дайте ми го! — натърти Надирил и се взря придирчиво в амулета. — Шанд е прав. Тази вещ може да се окаже смъртоносна и докато не се уверим какво представлява, трябва да бъдем нащрек. Съжалявам, Лиан.
Старецът пусна дребното украшение в снега и го стъпка, но само го заби надълбоко в снега.
Преди да се е усетил, Лиан бе хвърлен от радостта в познатата безнадеждност. Накараха го да стои разкрачен, докато вбесеният Баситор го окове. Леденият метал лепнеше по кожата. Мендарк пусна ключа в джоба си.
Лиан се тръшна в снега, сляп за всичко наоколо. Този път нямаше спасение.
Случката с амулета разедини групата. Щураха се из амфитеатъра и край него, никой не предлагаше нищо. Слънцето залязваше зад планините и назъбените им очертания чернееха под тъмното небе. Каркарон изпъкваше още по-грозен.
Малка сянка се прокрадна до Лиан.
— Какво има, Лилис?
— Аз ти вярвам. — Пръстите й оставиха нещо твърдо в ръката му. — Това е моят нож. Не мърдай, докато сваля оковите. После ще им отвлека вниманието и…
— Благодаря ти, но не мога. Каран е в кулата. Няма да я изоставя.
Лилис остана до него в очакване да притъмнее и над източния хоризонт да се издигне луната. Сякаш по даден знак блеснаха светлини във всеки прозорец на Каркарон, тъмночервени и променливи. Изглеждаше, че мрачната луна се е свряла в твърдината.