Сега мракът не беше толкова непрогледен и той се увери, че стои в зала с гигантски размери. Пред него се простираше черен под. Макар да му се струваше, че далеч над главата му се извисява черен купол, все не успяваше да го зърне. Над пода се стелеше мъгла. Щом Лиан се размърда, тя се изви в мудни, мъждукащи лентички. Той бе чел за топлите морета, които светят, щом потопиш ръка в тях нощем. Тук обаче беше друго — ледено безжизнено сияние.
Къде ли бе попаднал? В никоя от познатите му книги нямаше описание на подобно място. Каза си, че палат, издълбан в ледовете на южния полюс, сигурно би изглеждал така.
Студът проникваше през изтънелите от дълго ходене подметки на ботушите му. Трябваше да се движи, за да не замръзне. Глезенът му пък се подуваше, вече обтягаше ботуша и на всяка крачка го тормозеше все по-неприятно. Главата му тежеше, стомахът му къркореше.
— Каран… — отрони той, притеснен от толкова чуждия вид на странното място. — Каран! — повтори по-гръмко и от устата му изскочи облаче пара.
Нямаше дори ехо, което да го подлъже с призрак на надежда. Както и да крещеше името й, гласът му звучеше самотен и плах като блеенето на изгубило се агне. Тази представа му напомни и каква участ очаква подобни безпомощни същества: да станат жертва на някой рис или диво куче. Дали и тук не се спотайваха някакви зверове, които охотно биха погълнали жалка твар като него?
Къде ли може да е Каран? Попаднала ли е изобщо тук? Или се е зареяла в някой промеждутък на пустотата, от който няма връщане? Дали е мъртва? На порталите не биваше да се разчита.
Уж се влачеше окаяно, а пружинираше на всяка крачка, все едно отскачаше с все сила. Поредната чудатост, като всичко наоколо. А студът така се просмукваше в костите му…
Накрая проумя, че не може да куцука повече, ако ще и да замръзне. Отпусна се на пода, порови в джобовете си и напипа комат черен хляб, останал от предишни дни. Задъвка го бавно с пресъхналата си уста, но скоро го изяде, без да се засити.
Студът го принуди да се изправи. Тътреше крака и се кореше, че дотолкова е свикнал да разчита на Каран. Спомняше си с отвращение и присмех романтичните илюзии, които се въртяха из главата му по пътя към Тулин, преди да я е срещнал. Що за глупак беше, мислеше само за щуротиите в Преданията и копнееше за слава и велики дела. Несъмнено не беше роден за герой. Никога нямаше да бъде нещо повече от обикновен летописец.
Сети за отдавнашното си желание, позабравено през последните твърде напрегнати дни — да научи какво всъщност се е случило по времето, когато е възникнала Възбраната, и кой е убил сакатото момиче. Лиан се досещаше, че е бил на крачка от поне частичен отговор — имало е някаква особено важна следа, която е пропуснал. Може би Рулке знае всичко или пък му е известно къде са архивите на Кандор.
Най-скъпоценната му цел си оставаше съставянето на „Предание за Огледалото“. Не можеше да има никакво съмнение, че то ще се нареди до другите Велики предания. Лиан чувстваше, че е негов дълг да го завърши, каквото ще да става.
Увлечен в тези мисли, той измина немалко разстояние. Изведнъж се сепна — стоеше на входа на поредното огромно помещение. А и то му се стори някак познато, защото тук имаше подобие на мъждива светлина. Ами да! Призрачното сияние открояваше обсидианови колони, дебели колкото вековни дървета, а зад тях беше тронът, сякаш издялан от абанос…
Нима бе попаднал в собствените си кошмари? Тъкмо тази зала се бе повтаряла в сънищата му, които бе споделял с Каран преди месеци. Припомни си и свързания с тях ужас. Знаеше, че е в Нощната пустош, този извлечен от нищото мехур пространство в непроницаема обвивка. Те трябвало да се превърнат в затвор за Рулке. Тъмно, студено, безжизнено място, което да изсмуче волята на пленника, да го отслаби.
Е, той обаче си бе сътворил леден дворец от нищото. Лиан се обнадежди, че ще намери и всичко необходимо за поддържане на живота. В края на краищата Рулке също беше от плът и кръв — ядеше, пиеше, спеше. Продължи търсенето, увлечен в догадки за Нощната пустош. От какво ли е изградена и как Рулке й е придал тези форми? Задължително беше да научи и това, за да няма пропуски в „Предание за Огледалото“. Никой никога не бе описвал невеществения затвор, защото никой не бе влизал… Но защо да се подлъгва с глупави мечти? Не намери ли портала, ще остане тук до края на живота си.