Лиан се отдаде на горчиво отчаяние, безнадеждност, по-черна от мрака край него. Може би Рулке също я е преживял в началото. Той обаче не се е примирил, а неуморно е кроил планове.
Само и Каран да беше тук… Но как и тя би намерила спасителния изход, щом за цяло хилядолетие Рулке не е успял въпреки гения и могъществото си?
„Не е чудно, че е изпълнен с такава враждебност и злоба към нас…“
Какво ли правеше Рулке сега? Разгромил ли беше всички в Катаза, подготвяше ли се да завладее Сантенар?
Изведнъж Лиан се почувства съвсем дребен, самотен и уплашен. Осъзна, че стои пред грамадния трон и се отдалечи от него забързано, викайки името на Каран. Ехото сякаш го преследваше из залата.
Отсреща полека се проясниха очертанията на друга врата. Лиан я бутна и влезе в по-малка стая, облята от същата разсеяна светлина. По средата й се издигаше внушителна и сложна машина, но той долавяше само общите й очертания. Дори това смътно впечатление го объркваше, докато я оглеждаше от всички страни. Все му се привиждаше, че формите й се менят. Настръхна. Каквото и да представляваше, не искаше да припарва до нея.
— Каран! — изкрещя той и се върна към вратата.
Ехото изстена, но отговор не се чу.
7.
Черният басейн
Насред портала ръцете на Лиан я пуснаха по принуда и той отлетя нанякъде, после се скри от погледа й. Каран също не виждаше и не чуваше, затова пък знаеше точно накъде се е понесла, защото подобно на Мендарк притежаваше дарбата на усета. С мисления си взор откриваше направлението толкова отчетливо, сякаш гледаше павиран път в небето. Нямаше представа обаче къде се е запилял Лиан. За нея той просто изчезна.
Тя хлътна в черна яма, криволичеща като тирбушон, която накрая я изплю в мастилено черен басейн. Каран изскочи на повърхността и се помъчи да доплува до ръба. Още първият замах с ръка повдигна цялото й тяло, а след нея се проточи ивица от черни капки, приличащи на сапунени мехурчета. Цопна отново, опря крака в дъното и се изправи. Тук течността й стигаше до кръста, Каран заджапа към сухото. Главата й туптеше тежко след полета през портала.
Незнайното вещество в басейна беше студено, обаче не я намокри. Стичаше се устремно по дрехите й на малки кълба и се пръскаше на локвички и зрънца по пода. Напомняше за живак, но беше леко. Тя се отръска, потрепери, изля остатъка от веществото от джобовете и ботушите си и затърси с поглед портала, за да се измъкне. Но нямаше портал, освен ако не беше под басейна. По-неотложно беше да открие Лиан. Тръгна накъдето се бе обърнала, защото тук всички посоки бяха еднакви — черна основа под краката, черен небосвод отгоре. Дали Лиан също се бе озовал тук? Нямаше как да разбере, ако не се размърдаше.
Крачи или по-скоро подскача цял ден и цяла нощ, както й се стори, но нямаше промени в сумрака и трудно налучкваше колко време е минало. Броди през безброй стаи, всички до една пусти, безмълвни и студени.
Прекоси нехайно тронна зала, извървя величествен коридор. Надничаше навсякъде и често викаше Лиан. В края на коридора попадна в спалня, достойна за император, макар и мрачна и потискаща. Под от червен мрамор, драперии от коприна и кадифе по стените, а леглото стърчеше върху висок подиум. Балдахинът върху шест опори от гравиран абанос беше толкова дълъг, че се губеше в тъмата под тавана. Пламъци бучаха в камината от едната страна, но и тук въздухът смразяваше.
Каран постоя пред огъня, протегнала ръце, и се сгря колкото от свещичка. Дали този огън бе само украса или заблуда… Или пък Рулке не се нуждаеше от топлина. А може би Нощната пустош беше прекалено невеществена, за да гори огънят по-силно.
Угнетена от умората и студа, тя дори не се плашеше от мисълта за Рулке. Издърпа килим пред камината, нагъна го и седна колкото се може по-близо до пламъците. Накрая свали ботушите и чорапите, за да опре премръзналите си ходила върху самата решетка на камината.
Остана така часове наред — малка покрусена фигурка, опряла брадичка върху юмруците си. Къдриците й, червени като залез, стърчаха оплетени. От време на време тя прокарваше пръсти по решетката и тогава от тях се отделяха мънички, изкрящи черни сферички, които политаха нагоре като сапунени мехури.
Накрая все пак се сгря. Изведнъж й се доспа като от сънотворна отвара. Дори права трудно задържаше очите си отворени. Не бе спала от цяла вечност. Покатери се на леглото, смъкна мърлявите си дрехи, в които се бе катерила по кулата преди няколко дни, и се тръшна между ледените копринени чаршафи. Заспа дълбоко, без сънища. Нощната пустош бездруго беше като сън наяве.