— Каран!
Печалният вопъл я събуди неочаквано. Чувстваше се освежена като след дълъг отдих. Името й бе прозвучало така, сякаш човекът, които го бе извикал, отдавна е загубил надеждата да чуе отговор.
— Тук съм! — кресна тя.
Дълго мълчание. Когато зрението й се проясни, познатият силует на Лиан се очертаваше на входа. Той влезе, накуцвайки. Изглеждаше на ръба на лудостта. Дългата кестенява коса стърчеше разрошена, по челото и бузите му имаше засъхнала кръв, единият крачол на панталона му се развяваше на парцали. Той огледа стаята и понечи да се затътри навън.
— Лиан… — тихо го повика Каран. Той обиколи леглото и пак не я откри. — Горе съм, празноглавецо!
Тя се наведе над края на леглото и прекрасните й гърди се люшнаха над лицето му. Лиан отметна глава и видя разперените й за прегръдка ръце. Лицето му се менеше от такава смесица на облекчение, яд и похот, че тя прихна. Помогна му да се покатери и той потъна в обятията й.
— Собственото легло на Рулке! — промърмори, проснал се по гръб. — Ама че си нахална.
— А ти къде си се излегнал? — сопна се Каран с не съвсем престорено възмущение. — Що за комплименти ръсиш!
— Толкова съм изтощен, че ми е все тая къде лежа. Искам да спя и толкова.
— Ще почакаш малко. — Тя трескаво разкопчаваше ризата му, за да изпревари натежаващите му клепачи. — Намислила съм нещо още по-нахално, но не мога да го направя сама.
Когато до насита се погавриха с Рулке, двамата се отпуснаха задъхани, с долепени тела.
— Никой никога не го е правил тук — измърка Каран и го погали по бузата, — освен ако Рулке не сътворява призраци за собствено удоволствие.
Лиан не отговори. Спеше непробудно. Скоро и тя се унесе. Сънуваше дома си.
Лиан се събуди и не откри Каран. Дали не е било видение, внушено му от Нощната пустош? Облече се и по навик посегна към торбата с дневника и безценните записки за сказанието. Нямаше я. Сърцето му за малко не спря — едва сега се сети, че не я е виждал след изчезването си от Катаза. В портала ли се бе загубила?
— Каран… — В паника се спусна от леглото, отскочи нагоре и се хвана за глезена. — Каран!
— Чух те и първия път.
Спокойният й глас долетя откъм входа. Тя претича боса през стаята и се хвърли на шията му. Болният глезен не издържа и двамата тупнаха на пода.
— Какво има?
Каран погали лицето му, покрито със съсиреци. И кафявите му очи бяха кръвясали.
— Вчера си изкълчих глезена. Ти къде си ходила?
— Потърсих нещо за пиене. Жадна съм.
Тя опипа предпазливо глезена му и той изохка, без да се преструва.
— Толкова се радвам, че се намерихме, макар да сме тук.
Пак го прегърна и го целуна по челото. А за Лиан невидимото присъствие на Рулке беше като буреносен облак, закрил слънцето.
— Ние сме в Нощната пустош.
— Че къде другаде да сме?
— И какво ще ни направи той, когато се върне?
— Не знам. — Тя подръпна крака му по-предпазливо. — Не е счупен. Обуй си ботуша, за да го крепи, докато е подут.
— Хъм…
— Добре ли си?
— Загубих си торбата с дневника, записките… всичко. И сега какво ще правя?
— Още си е в Катаза, глупчо, виси на стената в залата на последния етаж.
На Лиан му прималя от облекчение.
— И аз много ожаднях… Намери ли някаква вода?
— Още не. Върнах се за ботушите си.
— Е, натресохме се тук заради тебе. Казвай как ще се измъкнем.
— Де да знам. Очаквах порталът да ни прехвърли в Туркад, да последваме Фейеламор.
— Та ние дори не знаем дали е попаднала в града. Може пък Рулке да ни е пратил тук.
— Докато обикаляше, натъкна ли се на нещо, което да прилича на портал?
— Нищо не видях. Стоварих се насред огромна зала.
— А аз — в басейн. Не знам дали това е порталът. Но как е възможно да съществуват два входа?
— Не ми е ясно, а и главата ми не я бива в момента. Нали чу какво каза Рулке? Имал нужда от нас. Ще се върне.
— Ако успее — промърмори Каран.
— Значи най-добре да намерим портала преди това.
— Ще можеш ли да се върнеш в залата, където си се озовал?
Но тя не се надяваше много на това. Лиан изобщо не беше способен да се ориентира в посоките.
— Вероятно не.
— Тогава да отидем там, където цопнах аз.
Повлякоха се в сумрака, а той се чудеше как Каран намира пътя в толкова лишено от отличителни белези място. И все пак накрая стигнаха до басейна. Тя нагази в блестящата течност, която не мокреше.
— Усещаш ли нещо? — подвикна Лиан.
— Не…
Каран кръстосваше из басейна, по средата се потопи цялата. Излезе и лъскавите черни топчици още дълго се стичаха от нея.