Лиан пак остана сам и уплашен. Всичко се бе случило твърде бързо. Каран бе изчезнала, преди той да проумее нещо. Защо му се бе разсърдила толкова? Повтори сцената в паметта си, опита се да я види през нейните очи. Тя пищеше потресена, обвиняваше го, че се е покорил на Рулке. Това го жегна — той не бе отстъпил пред изкушението, колкото и да му се искаше. Защо го бе лишила от доверието си?
Щом се избави от присъствието на Рулке, не можеше дори да разбере какво го бе изкушило. Зейните вече бяха встъпили веднъж в сговор с него и заради това ги изтребваха и лишаваха от всичко, прогониха ги от любимия им Зайл, тормозеха ги цяло хилядолетие. И още носеха Клеймото на Рулке, срамния белег. Никой в Сантенар не знаеше това по-добре от Лиан. Нима би се продал за толкова съмнителна отплата? Надяваше се повече да не изпита тази съблазън.
И какво да прави сега? Да бяга и да се крие? Безсмислено, щом се намираше във владенията на Рулке. Отиде при плочата, но тя по нищо не се различаваше от пода наоколо. Порталът бе недостъпен за него.
Стените пък бяха толкова прозирни, че вероятно би могъл да минава направо през тях. Престраши се и най-близката се оказа не по-здрава от сапунен мехур. Върна се при машината. Пак понечи да я докосне и пръстите му потънаха във вътрешността й. Този загадъчен, заоблен механизъм дори не докосваше пода. За какво ли бе създаден? Или бе обикновена прищявка, нещо като ваяние, с което Рулке е запълвал нескончаемите часове? Повод за празни хвалби?
Тръгна да потърси храна и вода, но попадна в част от Нощната пустош, която се бе разкривила кошмарно. Макар че виждаше през стените, не намираше вход. Върна се в относителната безопасност на залата с машината.
И там остана да търпи глада и жаждата. Би облизал дори леда от пода, само че по него имаше втвърдена кръв. Накрая намери чисто петънце, натроши го с ботуша си и държа парчетата в устата си, докато се стопиха. Водата имаше вкус на метал.
Доспа му се, но не смееше да припари до спалнята на Рулке. В друга стая намери ниша с вратичка и се напъха в нея. Беше по-топло, отколкото на пода. Там прекара още много часове в неудобна поза, но накрая се увери, че страхът и гладът са прогонили окончателно съня. Заброди из Нощната пустош, надничаше навсякъде и запомняше всичко, за да го опише в сказанието си. Но не откри вода, нито нещо за ядене.
Накрая Рулке се върна с покрит поднос. Не можеше да се каже, че Лиан му се зарадва, но появата на карона поне придаваше някаква определеност на затворничеството му. Рулке бе облякъл роба от лъскава черна коприна и поне привидно бе посъбрал сили, но дългата рана през веждите му тъмнееше подута. Остави подноса на мраморен пиедестал. Погледът на Лиан се прикова в него, малко оставаше от устата му да потекат лиги.
Рулке се засмя.
— Огладня ли? Добре, дай ми каквото искам и ще се нахраниш. Ах, как подцених отново малката ти приятелка. Времето, прекарано тук, явно ме е изцедило повече, отколкото си представях. Минаха хиляда години, откакто ми нанесоха рана, а не се бе случвало някой да успее втори път.
Лиан преглътна и се застави да не гледа в подноса.
— Впрочем ти си безполезен за мен тук. — Рулке крачеше напред-назад и размишляваше на глас с очевидното желание и Лиан да слуша. — Но ако се върнеш при своите приятели, можеш да ми бъдеш ценен помощник. Те ти се доверяват.
— Какво сполетя Каран?
— Това произшествие може да се окаже най-големият ми гаф — сериозно изрече Рулке. — Имам отчаяна нужда от нея.
— Какво се обърка?! — извика Лиан, втрещен от тона му.
— Не знам къде е тя. Щях да я предупредя за портала, но тя ме изпревари.
— Защо е трябвало да я предупреждаваш? Какво й се случи?
— Нощната пустош отслабва и затова порталът е малко… ненадежден. А и твоите приятели в Катаза никак не я улесниха. Погледни.
Рулке махна с ръка и над мъглата изникна картина на опустошение, над което стърчаха прекършените останки на Голямата кула.
— Порталът я е запратил там?! — изтъня гласът на Лиан. — Трябва да се върна!
Рулке го задържа без никакво усилие.
— Може да е попаднала там. С порталите човек никога не е сигурен.
— Върни ме! — кресна Лиан и го заудря с юмруци.
Каронът стисна ръцете му и го обездвижи.
— И това ще стане, щом изпълниш желанието ми. В момента не ми достигат сили.
— Защо всичко е… такова? — вяло попита Лиан.
— В Катаза ли? Струва ми се, че твоите приятели са прекалили с енергията от разлома и са съборили кулата.
— Значи всички са мъртви!
— Не прибързвай, летописецо. Враговете ми са изобретателни и жилави. Видях това, което и ти, а без да отворя портала и да се пренеса там, не мога да узная повече.
Каронът направи друг жест.
— Това заклинание ще те принуди да отговаряш искрено. А сега, Лиан, разкажи ми своята история.
Колкото и да се питаше дали не предава приятелите си, Лиан не успя да спре потока от отговори, който устата му изливаше. Разказа на Рулке всичко за живота си още от детството в безводния Джеперанд, където толкова се отличаваше от останалите деца. Сподели и колко е бил потиснат, че го пращат едва дванадесетгодишен през половината свят да учи в Школата на преданията. Описа постепенното си издигане въпреки неприязънта на околните към един зейн, похвали се с внезапния разцвет на дарбата си, довела до превъзходното му сказание преди четири години, после и до смайващата му версия на „Предание за Възбраната“, след която бе обявен за майстор-летописец.
И през цялото време каронът го наблюдаваше с чудатите си очи, все едно се опитваше да надникне в главата му.
Лиан не пропусна нито една подробност от своето сказание, спря се и на догадките и подозренията си за убийството на сакатото момиче. Някой се е промъкнал незабелязано в кулата, където е бил приклещен Шутдар, и е извършил гнусно злодеяние. Каква е била подбудата му, ако не стремеж да прикрие нещо?
— Аха! — промълви Рулке и очите му сякаш се взираха през младежа към отдавна отминалото време. — Добър разказ, летописецо. Помня, че видях трупа на горкото момиче, но не знаех, че е убита. Продължавай.
Лиан по-накратко описа случилото се след прогонването му от Школата и стигна до срамната за него помощ, която бе оказал на Тенсор. „Колко съм слаб. Емант имаше власт над мен, Тенсор — още по-голяма. А сега Рулке прави с мен каквото му скимне.“ Лиан обаче знаеше, че отговаря охотно, искаше и да зададе своите въпроси на карона. Толкова много му предстоеше да научи.
— Рулке…
— Стига! — прекъсна го каронът. — Трябва да узная какво представляваш всъщност.
Хвана го за рамото, а с другата ръка повдигна брадичката му. Погледите им се срещнаха. Главата на Лиан се замая, съзнанието му се размъти. Почувства се лишен от тяло, като дух, зареял се високо над мъглата.
Вторачи се надолу към омекналата си плът и видя как ръцете на Рулке притискат лицето му. Дебелите пръсти наглед проникваха през черепа, както ръцете на Лиан бяха потънали в творението. Немислимо. Сигурно се заблуждаваше. Гласът на карона изричаше заповеди, вероятно на чужд език, защото Лиан не разбра нито дума. Накрая пръстите се измъкнаха от главата му със същата мудност.
Халюцинацията свърши и летописецът се върна в тялото си. Усещаше мозъка си като мравуняк, но безбройните крачета на мравките сякаш бяха потопени в киселина. Зърна Рулке, който се отдръпна изтощен. После Лиан се свлече в несвяст.