— Не прибързвай, летописецо. Враговете ми са изобретателни и жилави. Видях това, което и ти, а без да отворя портала и да се пренеса там, не мога да узная повече.
Каронът направи друг жест.
— Това заклинание ще те принуди да отговаряш искрено. А сега, Лиан, разкажи ми своята история.
Колкото и да се питаше дали не предава приятелите си, Лиан не успя да спре потока от отговори, който устата му изливаше. Разказа на Рулке всичко за живота си още от детството в безводния Джеперанд, където толкова се отличаваше от останалите деца. Сподели и колко е бил потиснат, че го пращат едва дванадесетгодишен през половината свят да учи в Школата на преданията. Описа постепенното си издигане въпреки неприязънта на околните към един зейн, похвали се с внезапния разцвет на дарбата си, довела до превъзходното му сказание преди четири години, после и до смайващата му версия на „Предание за Възбраната“, след която бе обявен за майстор-летописец.
И през цялото време каронът го наблюдаваше с чудатите си очи, все едно се опитваше да надникне в главата му.
Лиан не пропусна нито една подробност от своето сказание, спря се и на догадките и подозренията си за убийството на сакатото момиче. Някой се е промъкнал незабелязано в кулата, където е бил приклещен Шутдар, и е извършил гнусно злодеяние. Каква е била подбудата му, ако не стремеж да прикрие нещо?
— Аха! — промълви Рулке и очите му сякаш се взираха през младежа към отдавна отминалото време. — Добър разказ, летописецо. Помня, че видях трупа на горкото момиче, но не знаех, че е убита. Продължавай.
Лиан по-накратко описа случилото се след прогонването му от Школата и стигна до срамната за него помощ, която бе оказал на Тенсор. „Колко съм слаб. Емант имаше власт над мен, Тенсор — още по-голяма. А сега Рулке прави с мен каквото му скимне.“ Лиан обаче знаеше, че отговаря охотно, искаше и да зададе своите въпроси на карона. Толкова много му предстоеше да научи.
— Рулке…
— Стига! — прекъсна го каронът. — Трябва да узная какво представляваш всъщност.
Хвана го за рамото, а с другата ръка повдигна брадичката му. Погледите им се срещнаха. Главата на Лиан се замая, съзнанието му се размъти. Почувства се лишен от тяло, като дух, зареял се високо над мъглата.
Вторачи се надолу към омекналата си плът и видя как ръцете на Рулке притискат лицето му. Дебелите пръсти наглед проникваха през черепа, както ръцете на Лиан бяха потънали в творението. Немислимо. Сигурно се заблуждаваше. Гласът на карона изричаше заповеди, вероятно на чужд език, защото Лиан не разбра нито дума. Накрая пръстите се измъкнаха от главата му със същата мудност.
Халюцинацията свърши и летописецът се върна в тялото си. Усещаше мозъка си като мравуняк, но безбройните крачета на мравките сякаш бяха потопени в киселина. Зърна Рулке, който се отдръпна изтощен. После Лиан се свлече в несвяст.
12.
Под развалините
Каран се събуди в мрак. Викаше, докато прегракна, блъскаше по купола часове наред с надеждата останалите още да са наблизо. Дори, колкото и горчива да беше иронията, се надяваше, че Тенсор би могъл да отвори отново портала заради нея. Но когато разкървави и натърти юмруците си, се наложи да спре.
Чу далечен грохот, после по отломките наоколо затропаха камъчета. Долови полъх на лютив газ. Каква жега! Щом се опря в метала, усети колко е подгизнала ризата й. Странно… По високото плато на превърналата се в планина Катаза беше прохладно. Следващият трус отново посипа с чакъл купола над главата й. Отдолу нещо се размести и камъните леко се раздалечиха. Изведнъж клаустрофобията я налегна и тя заблъска глава в купола, докато не я заболя толкова, че се опомни.
През цепнатините се процеждаше воня на сяра. Наоколо просветляваше — започна нов ден. Каран се зае да опипва парчетиите. Може би някои щяха да помръднат.
Вадеше дребните камъни един по един и ги трупаше в кухината на своя неочакван затвор, накрая почти я запълни. Така оголи по-внушителен къс, легнал над пролука между две плочи. Успееше ли да го повдигне, имаше вероятност да се измъкне. Камъкът се плъзна, но не достатъчно. Каран се взираше в разположението на отломките. Махнеше ли това парче, би успяла да напъха главата и раменете си. А трябваше ли? Ако парчетата се раздвижат от нов трус? Каква окаяна смърт — главата й затисната… Останеше ли тук обаче, непременно щеше да умре.
Промуши навън пръстите си, въпреки че се издраскаха до кръв, и бутна камъка. Той помръдна и пак заседна. Каран го разклати, усещаше как се чупят ноктите й. Кулата се разтресе и този път тя се възползва да изтласка парчето зад другите.
Пое си дъх и надникна надолу в открилото се пространство. Имаше кухини и пролуки с най-различна форма, но не знаеше ще стигне ли донякъде по тях. Провря главата и раменете си и погледна през ръба. Дълбоко долу земята се тресеше.