Обърна се на другата страна и видя пространство между две плочки, дълги няколко разтега, а по-нататък зърна и нещо като стъпала. Успееше ли да допълзи, сигурно щеше да намери път навън. Върна се в теснотията, облиза разкървавените си пръсти и се накара да диша дълбоко, за да преодолее клаустрофобията. Долу щеше да е по-зле. Дали да рискува?
Началото на измъкването почти я довърши — пролуката между двете плочи беше достатъчно широка, но Каран все не успяваше да се прегъне покрай ъгъла, за да влезе в нея. Дрехите й постоянно се закачаха в грапави издатини. Крясък напираше в гърлото й.
Тя се избута обратно под купола. В този задух беше готова да убие за глътка вода. Нямаше какво да стори, освен да опита отново… или да умре, защото й липсва храброст. А наистина не виждаше причина да упорства. Реши, че е най-добре да си я измисли веднага. Въобрази си, че Лиан лежи на прага на смъртта недалеч от нея и я призовава с последния си дъх. Образът беше толкова ярък, че внезапно в съзнанието й се мярна разкривеното му лице и Рулке, който като че бъркаше с пръсти в главата му.
Това й стигаше. Смъкна дрехите си, омота ги на вързоп и го стегна с колана. Пак пропълзя надолу, бутайки вързопа пред себе си.
Така успя да се провре на косъм. Одра гърдите и раменете си, ожули бедрата и задника си, но се промуши край ъгъла в пролуката между двете плочи. Колкото и да я плашеше тясното пространство, тя си позволи кратък отдих. Кожата й опираше в камъка и се сгорещяваше още повече. Каран мина над купчина чакъл и се озова в по-широката кухина на стълбата. Тук можеше да се изправи. След дупката под купола все едно попадна в дворец, но скоро се убеди, че и оттук няма изход.
От едната й страна се извиваше стената, отгоре огромни каменни блокове се крепяха несигурно един друг. Сега разбра, че голяма част от кулата е рухнала. Стената пък беше нацепена. Каран зърна през нея покривите на крепостта — смазани и разбити, но встрани много куполи и шпилове още стърчаха.
Мащабите на разрухата я смаяха. Чудеше се каква ли е участта на нейните приятели, но чувствата й бяха замрели и нямаше сили да се тревожи. Облече се припряно, поседна да намъкне ботушите и с изненада забеляза до крака си дупка в стената, засипана с отломки.
Отмести няколко парчета със счупен метален прът, който намери на стълбата. В стената се откри вертикална кухина — Каран не знаеше, че тя бе побирала едно от дебелите крепежни въжета във вътрешността на спиралата. При рухването на кулата опъването го бе скъсало и изхвърлило нагоре. Между вътрешните стени имаше разстояние, малко по-голямо от ширината на раменете й. Надолу тунелът беше задръстен, но докъдето стигаше погледът й, пътят за катерене беше открит.
Стените бяха гладки и я затрудняваха, само че извивката на спиралата й даваше възможност да запъва с длани и колене. Два пъти засядаше, преди да види дневната светлина. Главата й се подаде навън. Бе високо горе, от подножието на кулата я деляха седемдесет-осемдесет разтега. Намираше се върху скупчени прекършени останки от каменните спирали, които още стърчаха въпреки силния си наклон. Доста по-надолу имаше други развалини от кулата, а по тях висяха извивки от стълбата. От вътрешността на кулата бяха останали само огромни купчини отломки. А при западния край на платото разломът изстискваше от себе си червенееща омекнала скала.
Дори за опитен катерач като нея спускането беше смразяващо, защото нямаше никакви помощни средства. Но не беше толкова зле — при срутването на кулата повечето плочи от облицовката се бяха изпокъртили и сега Каран можеше да се захваща сравнително здраво по грапавата, ръбеста повърхност.
Започна да притъмнява, когато тя най-после стъпи на земята, завлече се по осеяната с отломки площадка и стигна до полуразрушената крепост. По коридорите се добра до помещенията, където бяха живели аакимите. Намери вода и само няколко пакета храна, останали от огромните запаси. Явно все някой бе оцелял след падането на кулата и бе решил да прекоси Сухото море. „Дано са Шанд и Малиен!“ Тя се нахвърли на храната като изгладнял вълк.
После отиде да се види в огледалото на банята. Пред нея стоеше окаяница, покрита с кръв и мръсотия, които потта бе спекла на кора. Очите й червенееха от спуканите капиляри при преминаването на портала. Панталонът й бе скъсан на едното коляно.
Малко по-късно с огромна радост намери раницата си там, където я бе оставила преди изкачването по кулата. Извади чисти дрехи, отиде при резервоарите, изкъпа се, изпра старите дрехи и се приведе в по-приличен вид. После тръгна да претърсва Катаза, дори пак пълзя по развалините на кулата, за да дири Лиан.